Кампания „Диабетът – начин на живот“

Лора Стефанова, на 28 години: „Диабетът ме научи как да живея правилно“

С какво се занимаваш и защо правиш точно това?

Работя в чужбина. Правя го защото имам идея за собствен бизнес в България.

Как би се самоопределила (каква си за себе си, каква си за другите)?

Добър човек съм, способна съм да правя много неща едновременно, справедлива и търпелива. Каква съм за другите не знам, всеки може както иска да ме определя. За близките ми хора съм добър човек.

Каква и кога беше първата ти среща с диабета?

Бях на 14 години, когато се запознах с моя спътник. Помня го сякаш беше вчера. Бях в училище и трябваше да бъда изпитана пред своите съученици, когато видях едно дете да яде едно много омразно за мен тогава и сега много сладко десертче и припаднах.

Последва стоене у дома на легло. Започнах да свалям килограми. Помня, че бях стигнала до 25 кг с много висока кръвна захар – 30 mmol/l. Откараха ме в болница за операция. За щастие, един лекар ги спря и ме изпратиха за изследване на кръв и урина и се оказах с диабет тип 1. Така и до днес. Наричам го моя най-добър приятел и учител в живота.

Усещаш ли ограниченията от диабета? Какви са те за теб?

Усещах доста ограничения докато се сдобих с инсулинова помпа, която доста оправи начина ми на живота. Имах проблеми с инсулиновата писалка, защото доста често я забравях и почти не излизах от болници. Не бяха ограниченията кой знае колко и какви, но за моите тогава години си бяха доста. Сега почти нямам такива, но човек се учи.

Какво най-много ти липсва от ограничените храни?

Нямам такива храни, хапвам всичко и смятам всеки въглехидрат.

Как те промени диабетът (какво ти даде, какво ти взе, на какво те научи)?

Не мога да кажа, че ми е взел нещо, но ми даде много, и най-вече – научи ме как да живея правилно.

Какво би посъветвала някой, който върви по твоя път?

Да бъде спокоен и внимателен и, разбира се, спорт и контрол на нивата на кръвната глюкоза. Да се снабди със сензори и инсулинова помпа при възможност. Да смята и въглехидратите, за да си хапва всичко.

Трябва ли да се страхуваме от диабета?

Разбира се, но ако се научим как да го управляваме, няма да ни пречи.

Росица Георгиева, на 39 години: „Диабетът ме научи да ценя и обичам себе си“

С какво се занимаваш и защо правиш точно това?

Секретар към на Института за исторически изследвания (ИИстИ) към Българската академия на науките (БАН). Харесва ми работата в академична среда.

Как би се самоопределила (каква си за себе си, каква си за другите)?

Мисля, че съм боец, амбициозна, добър човек…

Каква и кога беше първата ти среща с диабета?

Разболях се изненадващо за мен преди 20 години. Беше шок, защото изискваше от мен да преустроя изцяло начина на живот, с който бях свикнала. Но днес, отчитам, че диабетът ме научи да ценя и обичам себе си повече.

Усещаш ли ограниченията от диабета? Какви са те за теб?

Ограничения има и те са свързани с общото ми здраве, семейно планиране, на моменти ограничения и в храненето. Вече имам очни и неврологични изменения и ми предстои операция. Отказах се изобщо да имам деца.

Какво най-много ти липсва от ограничените храни?

От храните нищо не ми липсва, защото не съм спряла това, което обичам – червено вино и шоколад. От 20 години не ям хляб и не пия газирани напитки. Предпочитам зелен чай, вода с лимон. Спазвам останалите ограничения и не ми пречи. Философията ми е, че така или иначе няма да живея с орлите с тази болест, затова не си отказвам нищо изцяло.

Как те промени диабетът (какво ти даде, какво ти взе, на какво те научи)?

Болестта ми даде разбиране и любов към себе си и другите, научи ме на здравословен живот и спорт. Днес, плувам, катеря върхове, тренирам у дома, дори и на работа – в почивките. Срещам се с приятели, ходя по концерти, пътувам из България, когато мога.

Какво би посъветвала някой, който върви по твоя път?

Никога не се предавайте, независимо колко кофти може да изглежда положението. Няма начин да няма начин. Каквото вярвате със сърцето си наистина е възможно.

Александър Маринов, на 56 години: „Диабетът ме накара да се себепогледна“

С какво се занимаваш и защо правиш точно това?

Видеооператор и фотограф съм. Това е животът ми. Обичам си работата и тя мен.

Как би се самоопределил?

Общителен, помагащ и енергичен човек съм.

Каква и кога беше първата ти среща с диабета?

Напълнях. Снимах от висока сграда и при изкачването на едни стълби разбрах, че нещо се е променило. Голяма умора. Енергията ми поизчезна. Това беше през 2006 година.

Усещаш ли ограниченията от диабета? Какви са те за теб?

Приел съм диабета и сега си връщам енергията и възможностите за успех в някои неща, които бях забравил. Ограничения има, но вече има и много други възможности.

Какво най-много ти липсва от ограничените храни?

Някои любими храни, като палачинки с мед, но изкушението се преодолява точно за минута и половина.

Гледам да си набавям витамини с пресни плодове и зеленчуци, чайове и много вода.

Как те промени диабетът (какво ти даде, какво ти взе, на какво те научи)?

Покрай диабета се промени отношението ми към храната, физическото натоварване, отношението ми с хората, които обичам и уважавам. Себепогледах се и станах по-добър и помагащ човек и обръщам внимание на ходене и забавление, дори и когато вали и е студено или горещо. Не ми взе почти нищо, точно обратното – даде ми повече смелост и увереност, а и дисциплина и вяра.

Какво би посъветвал някой, който върви по твоя път?

Всеки прави своите избори, как ще се храни, дали ще се уважава, дали ще си пример за самия себе си за дисциплина и отговорност. Всичко може да се съвместява, стига да има баланс.

Трябва ли да се страхуваме от диабета?

Да, трябва да се страхуваме от диабета, защото той е резултат от нашите избори, без да забравяме, разбира се, че има и наследственост. Но всичко е в баланса и във вярата в собствените ни възможности.

Ваня Колева, на 38 години: „Обичам да работя с хора, да помагам на другите“

С какво се занимаваш и защо правиш точно това?

Живея в едно китно селце до Велико Търново. Работя като мениджър човешки ресурси във фирма WePrevent, за видео­наблюдение и превенция. Правя точно това, защото съм горда и мотивирана да работя в тази компания с най-добрите във видеонаблюдението в България – ние защитаваме хора на хиляди километри от нас и го правим по брилянтен начин.

Човешките ресурси ми харесват, защото обичам да работя с хора, да помагам на хората, обичам да съм част от нещо със смисъл, да участвам в развитието и израстването на хората и като професионалисти и като личности. Смятам, че имам какво да дам и това ме мотивира да вървя напред, колкото и трудно и динамично да е всекидневието ми.

Как би се самоопределила (какъв човек си за себе си, какъв си за другите)?

Смятам, че съм позитивен и борбен човек. Вярвам в доброто и справедливостта. Вярвам, че в България има изключителни хора и, ако започнем повече да работим и по-малко да мрънкаме, ще направим родината си най-прекрасното място за живеене. Любовта ще спаси света!

Каква и кога беше първата ти среща с диабета?

Точно преди 10 години. Прилоша ми. Пристигна линейка. Три дни в кома в болница Токуда в София. Като се събудих ми казаха, че имам диабет тип 1. Беше труден период в живота ми.

Първоначално в болницата не можех да ям и да се обслужвам сама. Беше ме страх, питах се защо на мен, с какво съм го заслужила. Но осъзнах, че понякога ни се случват кофти неща, за да се научим да ценим хубавите.

Това ме промени. Направих неща за себе си, които дотогава все отлагах. Започнах да пътувам. Покрай диабета и НПО Диабет и предиабет, чрез участие в Еразъм+, посетих страхотни дестинации, запознах се с вдъхновяващи хора. Светът е голям и спасение дебне отвсякъде.

Усещаш ли ограниченията от диабета?

Не, напротив. Навсякъде и показно си поставям инсулин, меря нивата на кръвната си глюкоза (захар), сменям инфузионния сет на помпата и глюкозните сензори. Смятам, че всички хора трябва да знаят какво е диабетът. Все пак всеки пети човек е с диабет или предиабет и това не е смъртна присъда.

Познавам много диабетици със завидни спортни постижения и такива с успехи във всички аспекти на живота, което само по себе си доказва, че не диабетът ни ограничава, а начинът, по-който ние гледаме на него. Щом има други, които могат да се справят, и аз мога.

Какво най-много ти липсва от ограничените храни?

Аз не се ограничавам от храни, а от както съм с помпа – съвсем. Просто трябва да се грижим за здравето си, нито повече нито по-малко от хората без диабет.

Старая се да се храня по-здравословно. Иска ми се и да спортувам, но все още не успявам да се мотивирам за това…

Как те промени диабетът (какво ти даде, какво ти взе, на какво те научи)?

Научи ме да се радвам на живота. Да обичам повече себе си. Да си подарявам повече хубавини. Да избирам себе си. Да казвам „не“ на всичко, което ми вреди. Направи ме по-силна, защото се справям добре с нещо, с което други не успяват и позволяват то да влоши качеството им на живот. Даде ми прякор сред моите близки „Шекерезада“.

Какво би посъветвала някой, който върви по твоя път?

Не се тревожи, сега просто си по-сладък/а от повечето хора. Това ти се случва, за да се вглеждаш повече в себе си и да се грижиш за себе си. Не е страшно. Бъди разумен/а за себе си.

Трябва ли да се страхуваме от диабета?

Не! От нищо не трябва да ни е страх, трябва да извличаме най-доброто от всичко, което ни поднася животът. Аз успях и успявам!