Кампания „Диабетът – начин на живот“


vd 01/06/2021

Представяме ви откровенията на четирима млади хора, които живеят с диабета, но не позволяват на болестта да се намесва твърде много в живота им:

Севим Зекерие: „Много от качествата, които притежавам, дължа на дългия си опит с диабета“

Севим е на 24 години

С какво се занимаваш и защо правиш точно това?

Медицински лаборант съм и обучител (за инсулиновата помпа YpsoPump). Защото и двете неща изискват познания в много области, а непрекъснатото търсене на информация и експериментиране, ми носят изключително удовлетворение. Както обучителят, така и лаборантът трябва да комуникират с пациента, а аз много обичам да общувам с хора.

Как би се самоопределил (какъв си за себе си, какъв си за другите)?

Аз съм букет от емоции и хората около мен го знаят и виждат. Точно, затова не се притесняват да споделят с мен и добрите и лошите си страни. А също им споделям моите, защото никой не е идеален и не трябва да е.

Каква и кога беше първата ти среща с диабета?

Бях на 15 години. Отидох до лабораторията, за да си взема готовите изследвания и една лаборантка, меко казано шокирана, ми каза, че имам диабет. Няма дума, която да опише страха, който ме обзе тогава. Но това е житейски урок. Сега, когато упражнявам същата професия, много внимавам какво казвам и как го казвам на пациентите си. Не искам никой да преживее същото.

Усещаш ли ограниченията от диабета? Какви са те за теб?

Понякога ги усещам, но не смятам, че има непреодолими ограничения. Например преди не можех да бягам сутрин на гладно, но сега имам помпа и сензор, и благодарение на тях вече мога.

Какво най-много ти липсва от ограничените храни?

За мен забранени храни няма, а такива, които консумирам по-рядко. Понякога ми се яде шоколадова торта… Но това е дълга тема и ми отне доста време да определя нуждите на тялото си.

Как те промени диабета (какво ти даде, какво ти взе, на какво те научи)?

Отначало ми отне свободата, отне ми и усмивките на родителите ми, приятелите, детството. Но с времето се научих да гледам на нещата от хубавата страна. Познавам тялото си много добре, грижа се за него с тренировки и балансирано хранене.

В детското отделение се запалих по медицината, днес не съм само медицински специалист, но и пациент. Това много ми помага при комуникацията с пациенти, разбирам какво ги тревожи и знам как да ги успокоя.

Много от качествата, които притежавам сега, ги дължа на дългия си опит с диабета. Човек става наблюдателен, анализиращ, мислещ, търсещ решение. Думата “отказване” или “не мога” не съществува. С толкова прекрасни хора се запознах, на толкова хора успях да помогна и толкова много хора ми помогнаха.

Какво би посъветвал някой, който върви по твоя път?

Преди всичко да се въоръжи с търпение, защото пътят е дълъг и осеян с препятствия, но има и много слънчеви и прекрасни моменти.

Весела: „Диабетът не е присъда или наказание, а просто начин на живот и то здравословен

Весела е на 33 години

С какво се занимаваш и защо правиш точно това?

Работила съм какво ли не – сервитьорка, секретарка, дори журналист. От година и половина работя в международна компания за онлайн разплащания и виртуални портфейли.

За себе си бих казала, че съм доста силен и борбен човек. Държа на семейството и приятелите си. За околните може да изглеждам доста сериозна, но със сигурност имам и забавна страна.

През 2009 г. ми поставиха диагнозата диабет (след операция на панкреаса, в следствие на тумор), като преди пет години целият ми панкреас беше отстранен. В началото беше голям шок, чувствах се уплашена, объркана.

Мислех си само едно – ужас, сега не мога да ям нищо любимо. Никога не съм си падала по сладки неща, но пък умирам за тестени изделия (баници, пици, мекици). Оказа се, че за кръвната ми захар е по-добре да хапна малко шоколад отколкото да се натъпкам с мекици.

С времето се научих да се храня здравословно, адаптирах любимите рецепти. Вече всичко си приготвям с пълнозърнесто брашно. По неволя се научих да меся, готвя. Вече не се чувствам ограничена или затруднена. Научих се да ценя здравето си, научих се да мога всичко.

Диабетът не е присъда или наказание, а просто начин на живот…и то здравословен. Животът на един диабетик не се отличава по нищо от живота на човек без диабет.

Гледам да следя състоянието на очите си, защото работата ми е на компютър (а това е слабо място за диабетиците). На всички, които тепърва се сблъскват с диабета ще кажа че няма нищо страшно. След няколко месеца няма да ви правят впечатление нито инжекциите, нито лишенията. Всичко това ще е естествено за вас, няма да ви прави впечатление.

Ивана Лазарова: 900 км сама по поклонническия път Камино

Ивана e на 22 години

Какво учите/работите?

Уча история и философия. Това, на което искам да се посветя в бъдеще е психология и в частност работа с децата с диабет, тъй като са ми до болка познати всички етапи и емоции, свързани със заболяването.

В момента работя като медицински секретар в частно болнично заведение, в работата си харесвам контакта с хора и това, че на практика мога да помогна, а и също познанията, които получавам всеки ден.

Коя е любимата ви книга/песен/мисъл/хоби?

Любими книги: „По пътя“ от Джек Керуак, „Сестри“ от Даниел Стийл, „С мисълта за края“ от Катрин Маникс. Любимата ми песен е Streets of Philadelphia на Bruce Springsteen, песните на Bob Dylan.

Любимата ми мисъл е на Робърт Фрост „В две думи мога да обобщя всичко, което съм научил за живота: Той продължава“. Хоби: импро (импровизиран) театър, дълги разходки в парка.

Какво ви определя най-точно като личност?

Усмивка, сълзи, разбиране, човечност, грижа, човек

В какво вярвате?

Вярвам, че да си говорим откровено за диабета и за живота с диабет, и всичките негови страни, чудатости и трудности, е единственият начин да променим залегналите до болка схващания, че диабетът е “състояние, с което се живее”, “мериш, слагаш инсулин и това е”, “нищо страшно няма, просто трябва самоконтрол и дисциплина”.

Да, така е, живее се, но тук въпросът не е дали, а как се справяме, когато стане непоносимо трудно, когато въпреки всичко, което правим изрядно, стойностите на кръвната захар/глюкоза отново литват в небесата…

Да говорим откровено и да не се страхуваме от тези моменти на слабост, защото с благопожелания като “добър контрол” и “спокойствие, всичко ще бъде наред” не стигаме много далеч…

За какво мечтаете?

В личен план мечтая да извървя прехода Ком-Емине, както и отново да измина Камино (Пътят към Сантяго, или Ел Камино де Сантяго де Компостела, е мрежа от поклоннически пътища към олтара на апостол Яков Зеведеев в катедралата „Свети Яков“ в град Сантяго де Компостела в Испания. Мнозина следват пътищата като форма на духовна пътека или избягване в търсене на душевно израстване).

Мечтая да завърша психология и да се посветя на работата с деца с диабет. Мечтая да издам стихосбирка, мечтая да напиша книга за живота ми с диабета.

Коя граница не бихте преминала?

Не бих споделила това, което ми е доверено от някого (приятел, близък) без значение как се развият отношенията за в бъдеще. Не бих злословила.

Ограничава ли ви диабетът?

Напротив! Смятам, че съм постигнала вече и някои неща, които дори и човек без диабет би се затруднил да направи. През септември сбъднах своята мечта – извървях сама пътя Камино, изминах 900 км. с раница на гръб, усмивка и диабет.

Никога няма да забравя това преживяване и всички прекрасни хора, с които се запознах по пътя. Живея активно, спортувам, обичам да бягам. Да, по-трудно е от гледна точка на напасване на инсулинов прием, храна, натоварване, но си казвам „Използвай това, което имаш, докато го имаш – здраве, дух и не унивай, винаги може да бъде по-зле“.

Какво е диабетът?

Предизвикателство

Коя съм аз?

Аз съм добър и верен приятел, уважавам хората, които ценят времето, прекарано с мен. Аз съм чувствителна натура, която обича да чете, да пътува, да слуша хубава музика.

Кога и как започна моята история с диабета?

Баба беше забелязала симптомите, предхождащи заболяването. През лятото бях при нея в Бургас, бях отслабнала драстично, което радваше всички, защото бях по-пълничко дете, но навързвайки другите симптоми, картинката беше започнала да й се изяснява. Самото заболяване установихме на 20-и юли, помня го ясно, защото съвпадна с рожден ден на татко.

Той беше диагностициран година по-рано и вече имаше глюкомер, с който измерихме моята кръвна захар, която на гладно беше 19 mmol/l. Тогава не знаех какво означава тази стойност, това, което си спомням е, че близките ми бяха силно разтревожени и притеснени.

Кои бяха най-трудните моменти?

По-стресови периоди, когато сякаш въпреки всички усилия, нивата на кръвната захар/глюкоза (КЗ) не се повлияваха. Още по-стресиращо бе това, че върху спокойствието си основно аз имам контрол.

Да, обаче, когато ти се завърти центрофугата с лоши и мрачни мисли, стрес, висока КЗ, хич не ти е до спокойствие или контрол върху мислите и тогава е много неприятно. Като дете се чувствах повече виновна отколкото разбрана, когато не успявах да контролирам нивата на КЗ и на гликирания хемоглобин.

Чувствах се много често като абсолютен провал по отношение на здравето си. Ето това е нещо, което задължително трябва да бъде променено в лечението на диабет тип 1 при децата – отношението на лекарите спрямо децата.

Кои бяха най-вдъхновяващите?

Дядо приемаше таблетки, промени лечението си с инсулинова писалка, след като и аз бях диагностицирана. Спомням си, че това за мен беше от голямо значение, сякаш аз му бях помогнала да подобри своя контрол и своя начин на живот.

По-късно, срещата и личното познанство с Боян Петров (най-успешният български алпинист, който въпреки своя диабет тип 1 изкачи 10 осемхилядника в Хималаите. Изчезна през май 2018 при опит да покори Шиша Пангма) беше изключително важно за мен.

Кой беше до мен в това пътешествие?

Моето семейство и най-близки приятели.

Как ме промени диабетът?

Смятам, че диабетът ме направи стойностен, зрял и отговорен човек. Макар понякога да съм податлива на тревогите си, винаги търся красивото и знам, че дори в най-трудните ми моменти има нещо, за което да съм благодарна, най-малкото за това, че съм жива. Ако се чувствам зле, старая се да не се укорявам за това. Такова е, каквото е. Колкото време е необходимо, толкова, знам, че ще мине.

Какво ми взе?

Това, което ми отнема, понякога по много неприятен начин, е спокойствието и доброто настроение. При висока КЗ усещам, че съм много по-податлива на мрачни и страшни мисли, има моменти, в които единственото, което мога да правя е да плача и сякаш високата КЗ ме държи в едно ужасно състояние, в което ми е черно и страшно и цялото ми тяло се усеща като ранима и свръхчувствителна тъкан.

И какво ми даде, на какво ме научи?

Диабетът ми е дал много – научил ме е да бъда отговорна, да се грижа за здравето си, да се интересувам, да чета. Не ме спира да бъда активна, да излизам, да общувам пълноценно.

Ограничи ли ме?

Не, не бих казала, че ме е ограничил. Не ме е спирал да следвам мечтите си – да пътувам, да работя, да танцувам, да бъда сред приятели и да правя това, което ме прави щастлива.

Единственото ограничение идва от факта, че без инсулин и глюкомер не мога да тръгна никъде, както и че преди тренировка трябва да планирам колко инсулин съм сложила и какво ще ям, за да не изпадам в хипогликемия, тъй като това винаги много ме изтощава.

Но не гледам на тези два примера като ограничение, а по-скоро като една допълнителна отговорност, с която така или иначе съм свикнала до такава степен, че ако ми бъде отнета, би ми било странно и непривично.

Кои хоризонти сега (не) са пред мен?

Не смятам, че има такива, които не са пред мен конкретно заради диабета. Тези, които стоят пред мен, са тези, които сама си определям, но на първо време завършване на бакалавърска степен, магистратура, пътувания, семейство. Знам ли, често си правим планове, а животът ни изненадва и пренарежда приоритетите ни, но впоследствие се оказва, че всичко ни е подредил по най-добрия възможен начин.

Какво искам да кажа на хората с диабет?

Да говорят открито за начина, по който се чувстват. При нас, това да покажем слабост е проява на истинска смелост. Да оставят чуждите очаквания и да следват собственото си спокойствие и удовлетвореност от живота. Всичко можем, но е хубаво и да не забравяме, че сме човешки същества и имаме нужда от почивка.

Има моменти, в които диабетът изисква много търпение, много усилия, много жертви и пак не е достатъчно, но нека подхождаме винаги с любов и разбиране към себе си и да не се укоряваме, когато нещата не се получават от първия път.

Цвети: „Диабетът ме научи ме да съм отговорна към себе си, да бъда пълноценен човек“

Цвети е на 28 години

С какво се занимаваш и защо правиш точно това?

От осем години работя като учител в детска градина, а отскоро и в занималня с ученици от 1-4 клас. Никога не съм се чудила какво искам да уча и работя. Исках точно това – да бъда учител.

Обичам децата и с удоволствие отивам на работа всеки ден. От две години определям себе си с най-красивата дума – мама. Раздавам се от сърце за семейството си и хората, на които държа.

Каква и кога беше първата ти среща с диабета?

Малко преди моя осемнадесети рожден ден. Не бе никак лека и приятна първа среща. Трябваше да се вълнувам за абитурентски бал и матури, а се озовах в болница с диагнозата. Приех я трудно, отне ми години, докато я приема. Дълго време се бунтувах и се борих със себе си, не исках да приема диабета. Но с времето човек свиква.

Усещаш ли ограниченията от диабета? Какви са те за теб?

Диабетът не ми създава никакви пречки и ограничения – работя, танцувам, пътувам. Благодарение на него се запознах с доста хора, с които си помагаме при нужда. Много рядко боледувам.

Диабетът ми взе единствено малко нерви – докато свикна да живея с него. Научи ме да съм отговорна към себе си, да бъда пълноценен човек.

Какво би посъветвала някой, който върви по твоя път?

Съветът, който бих дала на тези, които днес се сблъскват с диабета е, че не е страшно. Ние сме като всички останали, но малко „по-сладки“.

Novo Nordisk