Боян покори Анапурна и макалу. На седем осемхилядника с диабет



01/04/2016

Българският алпинист Боян Петров, който е и с диабет тип 1 (и два пъти опериран поради рак), покори Анапурна (8091 м) на 30 април - най-смъртоносният осемхилядник за алпинистите (това бе вторият му опит след отказа му на 7800 м седмица по-рано поради изключително силен вятър). На 1 май той успя да слезе безопасно в базовия лагер.

Той изкачи от втори опит и петия по височина връх в света - Макалу (8485 м) на 23 май. На 11 май Боян достигна 8333 м, но времето не му е стигнало да измине останалите 152 метра...

Биологът и зоолог от Природонаучния музей вече има седем осемхилядници в актива си (Канчендзьонга, Броуд Пик, К2 - трите върха в рамките на 100 дни, като К2 убива всеки четвърти алпинист, който опитва да го покори) и постави нов световния рекорд за бързо двойно изкачване на осемхилядници (Броуд Пик и К2 за 8 дни, Манаслу, Гашербрум I и Анапурна).

Целта му е да стане първия българин, стъпил върху всички 14 най-високи върха на планетата (той е нарекъл проекта си Българин на 14 х 8000).

Разказ от първо лице

За пореден път в Клуб Д публикуваме няколко цитата от интервюта на Боян Петров: „Височинният алпинизъм беше просто естествено развитие на кариерата ми на алпинист. Аз се занимавам със скално, с ледено, със зимно катерене.

Проникнал съм в над 500 пещери по целия свят и оттам всеки път изваждам по нещо ново. Дори в България всяка година описваме поне по пет нови вида за науката от българските пещери. Имаме данни от около 800, а ни остават още 5200 пещери, които очакват своя откривател биоспелеолог.

Ние (алпинистите) сме най-обикновени по физика и структура хора, не сме нито много слаби, нито много пълни. Имаме обаче добре развити рамене, ръце и мускули на краката и хълбоците.

Аз, като тренирам за върхове, изкачвам стръмнини. Не тренирам с бягане на равно в парка, не тренирам във фитнес зала, а се набирам със самите пикели, с които после ще се катеря, защото там има определен захват. Тренирам точно мускулните групи, които ще ми трябват за изкачването на върховете.

Алпинизмът определено е спорт с големи рискове, аз съм го приел, обяснил съм го на жена ми, която го знае много добре, разбира се. С израстването си като алпинист аз съм станал дори по-страхлив, не правя необмислени крачки и когато видя, че е прекалено рисковано, просто се отказвам.

Старата поговорка, че най-добрият алпинист е живият алпинист, непрекъснато ми е в мозъка. И сега някак си не скачам като лъвче на всичко по всяко време. Рискът започва оттам, откъдето свършват възможностите ти. Много добре знам колко стръмно мога да катеря без осигуровка, без да се пребия и се чувствам стабилен и сигурен. Това го тренирам тук в България със солови изкачвания във всякакви категории.

По време на самото изкачване, на атаките, които са по 18 часа изкачване, толкова съм се фокусирал върху самото катерене, че други мисли не ми идват в главата. Мисля за следващата крачка, оглеждам обстановката, следя с повишено внимание да не ми падне камък отгоре, лед, да не се срути някоя лавина, да не се подхлъзна. По време на самото катерене мозъкът ми е изпразнен от всякакво друго съдържание. Тогава единствено върхът ме е обсебил и докато не го стигна, не се отпускам.

А като съм вече горе, си казвам, „Петров, тука си на 50% от изкачването, сега трябва да слезеш”. Оттам вече следват останалите часове, когато умората си казва думата и тогава се внимава най-много, защото повечето смъртни случаи са на слизане, когато си отпуснат, спокоен, че си изкачил върха, но същевременно си далеч от безопасността на базовия лагер.

Един от най-добрите височинни алпинисти в света е испанецът Карлос Сория, който започна да катери 8-хилядници, като навърши 60 години, а в момента е на 75 и има покорени 12 осемхилядника, тоест той е почти на прага на финализирането на хималайската колекция.

За повечето хора 75-годишният е пенсионер, който трябва да седи на пейката пред блока и да говори с останалите пенсионери, а този човек ходи и изкачва планини. Тоест аз си мисля, че пенсионирането ще дойде при мен, ако съм жив, на 80 години“.

Повече информация за предишни експедиции на Боян, публикувана в нашия/ваш вестник, можете да намерите в нашата база данни на www.spisaniend.bg.

Алпинист на инсулин

След участие в десетки алпийски и пещерни експедиции, Боян има богат опит как да адаптира инсулиновата доза и да увеличи приема на въглехидрати в зависимост от продължителността и интензивността на натоварванията. Въпреки това, алпинистът-спелеолог споделя, че по време на експедиции е изпаднал в тежки хипогликемични състояния.

Биографията на 43-годишния Боян е мечта за всеки любител на приключенията и природата и нагледен пример за справяне с екстремните ситуации за всички, които живеят с диабета, като го контролират с интензифициран инсулинов режим.

При минусови температури Боян съхранява инсулина в пазвата си, а в жеги - в термоизолатор. Температурата на околната среда по пътя към върховете или дъното на пещерите варира от +45 до -30 градуса, но въпреки екстремните климатични условия, Боян успешно опазва животоспасяващите молекули активни.

При минусови температури и на голяма надморска височина абсорбцията на инсулина (постъпването му в кръвта от подкожната тъкан) се забавя. Обратно, при жега - се ускорява. Тези промени водят до непредвидими колебания в нивата на кръвната глюкоза.

Най-удобното инжекционно място за алпиниста с диабет е областта на корема. За да се предпази от студа високо в планината, той обикновено е облечен с много дрехи и коремната област е най-лесно достъпна.

При много ниска или много висока околна температура глюкомерът не работи точно. Понякога показва от 20 до 50% отклонения в резултатите. Когато е много студено, не потича кръв при убождането на пръста, споделя изследователят.

Инсулиновата доза зависи и от енергийния внос - физическото натоварване при подобни изкачвания или пещерни спускания изисква дневен прием на 4000-6000 калории. Вместо обичайните за недиабетните спортисти източници на енергия като захар, пчелен мед, бонбони и шоколад, Боян консумира сушени плодове и ядки (сурови бадеми и печени фъстъци).

Изследователят гордо заявява: „специализирал съм се да правя меню със заместители на обичайните прости захари, така че да спазвам и двата хранителни режима - диетата си като диабетик и тази на височинен алпинист“.

Боян иска чрез алпинизма и спелеологията, чрез покоряването на върховете и дълбините на земята да окуражи „сладките хора“, особено младежите, че могат да живеят пълноценно и да реализират своите мечти с воля и дисциплина. „Физическото натоварване помага за контрола на диабета,“ убеден е той. „Аз изнасям лекции и пред деца с диабет, и техните лекари. Те се вдъхновяват, като ме гледат какво съм постигнал като диабетик”.

Борбата с рака

В интервю (www.gnezdoto.net), Боян определя като най-голямо изпитание в живота си диагнозата рак: „Най-трудно е да минеш през това - да видиш изследванията си и разбереш, че шансът ти да оцелееш е 50/50. Това изпитание е най-трудното за преодоляване.

Чувствах се, сякаш съм на подсъдимата скамейка и ми четяха присъда - "осъждаме те на смърт след еди колко си време". Реших, че не е честно да те осъдят толкова лесно. Казах си: или ще умра, или няма да умра - среден път няма. И реших, че няма да умра.

Винаги съм вярвал, че до голяма степен ракът се преодолява с позитивната вътрешна нагласа, с чувството, че ще оцелееш. Все пак, аз имах относителен късмет. Бях във фаза Т2, където шансовете бяха 50/50. Наложи се да ми махнат единия тестис. Можеше обаче и да е по-зле, можеше да го хванат и по-късно.

Имах разсейки, но химиотерапията успя да ги унищожи. Направиха ми три курса по една седмица. Усещането при химиотерапия е, че умираш бавно. Но аз се бях настроил много позитивно. Бях твърде млад. Само на 26. Казах, че не е сега моментът да умирам. И го отложих за по-натам.

Много ми помогна и отношението на близките. Те бяха до мен, поддържаха ме. В такива моменти това е, което ти помага да излезеш някак от проблема, да изпълзиш отгоре.

При първия сблъсък с рака път не беше толкова страшно. Ставаше дума за кожен тумор под окото, но добре капсулиран. Докторите във Военна болница го оперираха без проблем. Нямаше разсейки и всичко мина по-лесно.

Когато веднъж вече приемеш и свикнеш с диагнозата, не ти е толкова тежко. Всяко нещо, което веднъж вече си преживял, те прави по-устойчив на това изпитание. Човек най-много се плаши от неизвестността. Това, през което вече съм минал веднъж, не ме плаши.

Сега продължавам да се следя непрекъснато. Веднъж годишно ходя на преглед, пускат ми туморни маркери, следят показателите... С рака няма нищо сигурно. Чувстваш, че си пътник във всеки един момент. Никога не си сигурен дали ракът няма да се върне отново в живота ти. И до ден днешен живея с мисълта, че може пак да ми се случи. Но си казвам: два пъти го победих, ако се наложи, ще го победя и трети път.

Шест месеца след като лечението приключи, ми откриха диабет. В момента си инжектирам инсулин 4-5 пъти на ден. Когато това се случи, реших, че трябва да променя начина си на живот.

Започнах да обръщам голямо внимание на това, с какво се храня. Прочетох кои храни са карцерогенни. Дадох си сметка, че стресът води до най-големите здравословни проблеми. Затова се опитвам да го елиминирам, да се разтоварвам. Затова и в планината ми е толкова хубаво. Там си сам, с Kindle-a и планината. Без телефон, без грижи, без стрес...

Когато разбрах, че имам диабет просто не се отказах от алпинизма. Направих първото си голямо изкачване през 2000 година - на връх Арарат в Турция. Това беше първият ми петхилядник. Една година след второто ми диагностициране с рак и половин година, след като ми откриха диабет.

В целия свят, в момента сме не повече от пет души диабетици, които се занимаваме с височинен алпинизъм. След всяка експедиция участвам в международни конференции по цял свят, посветени на диабета. Казвам на лекарите, че диабетът е болест, която дисциплинирани пациенти могат да управляват.

Затова те не трябва да казват на пациентите си: откажи се от спорта, защото си диабетик. По-скоро трябва да им казват: научи се как да го управляваш, а ние ще ти помагаме.

Разбира се, лекарите са по-предпазливи. Те няма да ви кажат: давайте, тренирайте здраво. Затова искам да провокирам самите диабетици да са активната страна. Лекарят трябва само да се съобрази с пациента и да не го спира от здравословния начин на живот и от спорта.

Подобен минус в биографията, че имаш диабет, едно сериозно заболяване, веднага те поставя в друга категория. През 2004 не ми позволиха да замина с националната експедиция за Еверест, защото ме определиха като рисков. Почувствах се ужасно. Същата година, двама души от експедицията загинаха там. Двама брилянтни алпинисти - Христо Христов и Мариана Масларова.

Същата година изкачих сам три континентални първенци - Денали в Северна, Аконкагуа в Южна Америка и Елбрус в Русия. Показах на всички, че мога да го направя сам, без подкрепа. Това беше много драматичен период в моя живот, който, разбира се, завърши без последствия за никого.

За допълнителна информация: www.nmnhs.com/petrov-boyan-bg.htm