С диабет дълбоко под земята



01/12/2011

Биоспелеологът Боян Петров, зоолог и алпинист с диабет тип 1, се завърна заедно с петима свои колеги от експедиция в парка Гаолигонгшан в Китай, където са били проучени пет карстови пещери, една лавова тръба и две пропасти.

Най-впечатляваща е била вулканската пещера Джин Фу Донг (720 m) край град Тенгчонг, която е и първата лавова пещера изцяло проучвана и картирана от български пещерняци. Най-дълбоката пропаст, проучена от екипа, е Ву Шао Минг Донг (-115 m).

До началото на експедицията пещерите и пещерната фауна в Гаолигонгшан бяха абсолютно непознати. По време на проучванията Боян е успял да събере биоспелеологичен материал от всички пещери и пропасти.

Установени са над 35 вида обитатели на пещерния свят (пиявици, охлюви, стоножки, паяци, псевдоскорпиони, бръмбари, пещерни скакалци), от които според първоначалните оценки поне шест вида са нови за науката. Уловени са и 15 вида представители на плодоядните, подковоносите, листоносите и гладконосите прилепи.

С инсулин в багажа

След участие в десетки алпийски и пещерни експедиции, Боян има достатъчно богат опит как да адаптира инсулиновата доза и да увеличи приема на въглехидрати в зависимост от продължителността и интензивността на натоварванията.

Въпреки това, алпинистът-спелеолог сподели, че по време на експедицията е изпаднал в три тежки хипогликемични състояния.

Продължителното физическо натоварване под земята (от шест до 12 часа) и огромното количество изразходвана е­нер­гия са основната причина за ниските стойности на кръвната глюкоза. Всичките случаи са се развили след излизане от пещерите, което показва, че дотогава адреналинът, стресът и емоциите са поддържали организма до пълното изчерпване на неговите запаси.

Екипът е бил инструктиран какво се прави при това спешно състояние и е реагирал адекватно със захранване със специално носените таблетки с декстроза (глюкоза, монозахарид). „Всички диабетици изпадат в хипогликемия, това е неизбежно! Важното е да сме обучили хората, с които споделяме нашите начинания, как да действат в тези състояния,“ смело заключва Боян.

Резултатите от експедицията ще бъдат представени с интересна презентация в Националния природонаучен музей (www.nmnhs.com).

Биографията на 38-годишния Боян е мечта за всеки любител на приключенията и природата и нагледен пример за справяне с екстремните ситуации за всички, които живеят с диабета.

През лятото на 2001 г. Боян достигна почти 7300 метра надморска височина на връх Броуд Пийк. През август 2003 г. той щурмува за около пет часа връх Кауфман (7134 м, предишно име – Ленин), като го покорява два часа преди останалите недиабетни участници в експедицията.

Изследването на гликирания му хемоглобин след завръщането на екипа в София показва отличен диабетен контрол, твърди тогава неговият ендокринолог д-р Веселин Демирчев. Боян е диагностициран с диабет тип 1 през 2000 година и е на интензифициран инсулинов режим.

При минусови температури Боян съхранява инсулина в пазвата си, а в жегата – в термоизолатор. Температурата на околната среда по пътя към върховете или дъното на пещерите варира от +45 до -30 градуса, но въпреки екстремните климатични условия, Боян успешно опазва животоспасяващите молекули активни.

При минусови температури и на голяма надморска височина абсорбцията на инсулина (постъпването му в кръвта от подкожната тъкан) се забавя. Обратно, при жега – се ускорява. Тези промени водят до непредвидими колебания в нивата на кръвната глюкоза.

Най-удобното инжекционно място за алпиниста с диабет е областта на корема. За да се предпази от студа високо в планината, той обикновено е облечен с много дрехи и коремната област е най-лесно достъпна.

При много ниска или съответно при много висока околна температура глюкомерът не работи точно. Понякога показва от 20 до 50% отклонения в резултатите. Когато е много студено, не потича кръв при убождането на пръста, споделя изследователят.

Инсулиновата доза зависи и от енергийния внос – физическото натоварване при подобни изкачвания или пещерни спускания изисква дневен прием на 4000-6000 калории. Вместо обичайните за недиабетните спортисти източници на енергия като захар, пчелен мед, бонбони и шоколад, Боян консумира сушени плодове и ядки (сурови бадеми и печени фъстъци).

Специализирал съм да правя меню със заместители на обичайните прости захари, така че да спазвам и двата хранителни режима – диетата си като диабетик и тази на височинен алпинист.

Боян иска чрез алпинизма и спелеологията, чрез покоряването на върховете и дълбините на земята да окуражава „сладките хора“, особено младежите, че могат да живеят пълноценно и да реализират своите мечти с воля и дисциплина. „Физическото натоварване помага за контрола на диабета“, убеден е той.

В ледения капан

А ето и малка част от негов разказ, публикуван във вестник Капитал (www.capital.bg), който ни позволява да надникнем в опасните приключения на един човек, надмогнал ограниченията на диабета:

- Беше малко преди изгрев слънце в началото на август. Проходът беше все още огрят от лъчите на залязващата огромна луна. Ледът блестеше приказно и малките кристалчета отразяваха от едната си страна луната, а от другата зората на раждащия се ден. Седях и съзерцавах величието на високата планина. Извиках на испанските си приятели, които бяха наблизо, и с фотоапарат в ръка се изнесох на по-горна позиция.

Бях встрани от пътеката, направих няколко снимки и тръгнах надолу. Улисан да си слагам ръкавиците, за миг не гледах в краката си, когато изведнъж земята под мен се продъни. Просто твърдата опора изчезна и аз полетях. От гърдите ми успя да се изтръгне единствено безсловесен вик.

Падах стремително и безпомощно, удрях се в стените, а очите ми само регистрираха преминаващите образи. Всичко се случваше ужасно бързо, за да мога да мисля и анализирам как се стигна дотук. Изведнъж падането спря - бях се заклещил на тънък снежен мост някъде около средата на цепнатината. "Жив съм!"

Внимателно се размърдах, за да проверя кое къде ми е. Освен болките в цялото тяло, като че ли нищо ми нямаше. Погледнах часовника си - 5:42. Пухенката ми беше в кръв, но раната на ръката ми не изглеждаше сериозно. "Помощ!!!" Само това можах да извикам.

Започнах да разглеждам цепнатината и да премислям различни варианти за излизане. Раницата ми беше отвън... значи испанците трябва да се усетят, че липсвам? Абсурд беше да се изкатеря сам без котки и сечиво. Цепнатината беше твърде широка, с гладки стени, немислимо! Не смеех да мръдна, за да не се продъня. Надолу имаше още поне десет метра, като стените постепенно се стесняваха.

„Петров, няма да умреш тук, нали?“ Целият треперех, но не от студ, а от адреналина, който изпълваше вените ми. "Помощ!!!" Дупката, която бях пробил на повърхността, не беше голяма и силата на вика ми умираше още в цепнатината.

Дневна светлина започна да се усилва и да осветява вътрешността на ледниковия ми затвор. Обкръжаваха ме огромни висулки и дяволски ледени кристали. Но този леден музей щеше да ми е по-интересен, ако бях попаднал тук по собствено желание. Минутите минаваха, а отгоре не се чуваше никакъв звук. "Хайде!!! Къде сте?!" Щом бях оцелял дотук, значи ще ме извадят. Успокоявах се сам, но продължавах да треперя.

- Хей, Боян, жив ли си?

- Дааа!

- Ето ти въже!

Спуснаха ми тънко синьо въже. Вързах се под мишниците и извиках да теглят. Едва бях отлепил, когато усетих, че въжето ме прерязва. "Стой!!!" Смъкнах възела надолу, малко под кръста, и отново ме затеглиха. Явно дърпащите бяха много, защото се движех бързо като с асансьор. Наближавах повърхността, погледнах за последно ледения ми затвор и в следващия миг изхвърчах като тапа навън. Светлина, хора, суматоха.

Проснах се на платото отгоре и над мен веднага се надвесиха десетки глави. "Добре ли си? Как си? Какво стана?" Погледът ми беше замъглен, фокусът ми се губеше, но бях отново на горната земя, спасен! Развързаха ме и започнаха да ме прегръщат. Аз само повтарях: "Благодаря, благодаря..."

След още няколко минути вече можех да мисля и командите от мозъка ми стигаха до крайниците. Изправих се и веднага загубих равновесие, но бързо се окопитих. Сега трябваше по най-бързия начин да се спусна към лагера.

Адреналинът щеше скоро да се изчерпи и всичко щеше да ме заболи. Знаех за този физиологичен срив от предишни падания. С леки залитания се закачих за въжето и заслизах надолу. Крачка по крачка надолу, към ниското, зеленото, към лагера, към живота...

У нас и в чужбина Боян Петров е проникнал и събрал материал в над 350 пещери и пропасти. В периода 2000-2010 като алпинист е изкачил следните върхове над 5000 метра: Исмаил Сомони (7495 метра) и Корженевская (7105) в Таджикистан; Гашербрум-2 (8035) до 8030 метра и Гашербрум-1 (8068) в Пакистан; Маунт Кения (5199) в Кения до 5100 метра; Маргарита (5109) в Уганда; Килиманджаро (5895) в Танзания; Кан Тенгри (6995) в Казахстан; K2 (8611) до 8200 метра и Броуд пик (8047) до 7300 метра в Пакистан; Елбрус (5642) в Русия; Макинли (6195) в САЩ; Аконкагуа (6962) в Аржентина; Кауфман (Ленин или Авицена) (7134) в Киргизия; Демавенд (5671) в Иран; Арарат (5137 m) в Турция...

За допълнителна информация:

http://www.nmnhs.com/petrov-boyan-bg.htm