За цената на лекарствата и нездравната бюрокрация в България



01/12/2008
Попитали българите дали харесват здравната ни система. Познайте отговора! Последното проучване на „Галъп“ обаче минава отвъд нецензурните изрази на гражданството по адрес на здравеопазването ни. Две заключения от това допитване ми направиха силно впечатление. Първото е, че като цяло хората са много по-недоволни от държавната политика в сектора и в много по-малка степен упреците им са насочени към лекарите. Този резултат е важен в стратегически план, защото може да се очаква групирането на пациентите и лекарите в единен фронт срещу статуквото, налагано от законодателите и администрацията. А това със сигурност гарантира началото на радикални промени. Второто правещо впечатление заключение от проучването на „Галъп“ като че ли за първи път изважда на повърхността един системен проблем на здравната ни система - разходите за лекарства затрудняват 70% от пациентите в България, а 18% прекъсват лечението си по финансови причини. 45 на сто от анкетираните смятат, че високите разходи за лекарства са сред най-големите проблеми и на здравеопазването, и на собственото им здраве. Свикнали сме, дори сме непростимо обръгнали, да слушаме оплакванията на пенсионерите, че ако си платят парното и тока, не им остават пари за лекарства. И когато влезем в аптека, все се дразним, че пред нас на опашката се е паднал някой възрастен човек с цял куп бумаги, от които оставаме с впечатление, че въпросът на хронично болните и пенсионерите е някак си решен. Ситуацията обаче е съвсем различна и направо трагична. Процентите от проучването на „Галъп“ не са резултат на мърморенето на недоволни хора, а напълно съответстват на обективната статистика. През 2007 г. оборотите от продажбите на лекарства у нас са 1.4 млрд. лева. Публичните разходи през същата година от обществени фондове са били 516 млн. лева. Разделено на глава от населението, това означава 66.50 лева публични разходи и 118.50 лева лични разходи за лекарства. През 2008 г. това съотношение вече е 145.90 лева лични разходи при почти същите публични разходи. Това, което току-що прочетохте означава просто, че плащаме от джоба си две трети до три четвърти от разходите за лекарства, а след като е събрала нашите пари на данъкоплатци и здравноосигурени, държавата доплаща с тях само една трета до една четвърт от общия харч. За сравнение - средният процент на личните разходи на пациентите за лекарства в страните от ЕС е 17.9%, докато 82.1% се поемат от публичните фондове. Личните разходи на пациентите в ЕС включват предимно заплащане на такса за обработка на рецепта в аптеката, докато в България представляват заплащане директно в брой на необходимите медикаменти. Но проблемът не свършва дотам. Непрекъснато се нарушават процедурите, дори и когато хората имат право да получат безплатни лекарства. Когато обществените фондове не заплащат предписания медикамент или процедурата за отпускането му отнема месеци, а приемът трябва да стане по спешност, пациентите са принудени да го купят сами. Така на практика държавата нарушава конституцията и Закона за здравното осигуряване, според които при заболяване пациентите получават лечение и основния принцип на здравното осигуряване - плащат всички, а ползват нуждаещите се. Заради липсата на информационни системи няма пълна яснота от какви основни и придружаващи заболявания са болни здравноосигурените, нито пък точна информация за здравния статус на всеки един от пациентите, за чието боледуване заплаща министерството. Бюджетите на институциите се определят не на база брой болни, усложнения, необходима терапия и очаквана заболеваемост, а на база на ограничените средства за здравеопазване. Тоест принципът на разпределение на парите не е осигуряване на необходимото лечение на пациентите, което ще доведе до намаляване на разходите за тяхното лекуване, а разпределянето на калпак на средства между огромния брой болници и медицински практики. В цялата тази галиматия особено място заемат бюрократичните процедури по отпускане на безплатни лекарства. Самият аз като потърпевш мога да ви разкрия какво представлява процедурата за изписване на скъпоструващо онкологично лечение. При доказване на злокачествено заболяване пациентът се представя на онкологичен комитет в съответни специализирани заведения. Там, след одобряване, протоколът за лечение се изпраща в министерството - там заседава всяка седмица комисия от специалисти, която одобрява протокол за двумесечно лечение. Одобрените протоколи се изпращат на дистрибуторите на лекарства, които доставят медикаментите към онкологичните диспансери и специализираните центрове, където пациентът провежда назначеното лечение. Тази процедура се повтаря за всеки пациент на всеки два месеца. Административният капацитет на министерството най-често не е в състояние да поддържа непрекъснатост на лечението на пациентите, лекувани по протоколи, и се получава забавяне или прекъсване на терапевтичния курс, при което досегашното скъпоструващо лечение се превръща в пари, хвърлени на вятъра. По негласни правила комисията отпуска лечение за определен брой пациенти (в МЗ ги наричат протоколи), за да се спази бюджетната дисциплина, а не според това колко са нуждите. Важно е да се отбележи, че решенията на комисията не подлежат на контрол и няма механизъм за обжалване. Така от лошо направения бюджет до тежката бюрокрация в процедурите минава нишката на безнадеждността на хората. И връщайки се към резултата от проучването - че близо една пета от болните българи се виждат принудени да прекъснат лечението си по финансови причини - ‘бах ти европейската държава! Александър Божков Други текстове от същия автор на http://albosh.blog.bg И някои от коментарите на статията на читатели на Дневник, направени на уеб страницата на изданието www.dnevnik.bg: „Прекрасен материал на Божков и засяга действително проблем, отнасящ се до всеки българин. На мен всъщност ми е трудно да се ориентирам какво плаща НЗОК, но от беглия ми досег (като пациент, не като работещ от системата) с две здраноосигурителни системи (бел. ред. – авторът на мнението живее в чужбина), мога да кажа, че в българската цари такъв хаос, който просто е немислим. За лекарство, което е ежедневно необходимо на съпруга ми, без да е жизнеподдържащо той плаща в аптеката само 10 евро. При средна цена от 300-400 евро за това лекарство, в зависимост от вида производител. Останалото се поема от здравната му каса. Факт е, че тук не можеш да си купиш свободно, без рецепта от аптеката лекарство, извън фервекси,сиропчета и все лекарства от този тип, независимо дали си здравно или не осигурен. В България за болест на майка ми, при която НЗОК поема част от цената на лекарството се оказа, че тя трябва да влезе в болница за определен период, вече забравих колко, за да и плати здравната каса този процент. Аз бях удивена, че държавната каса желае не да си спести, а да направи допълнителни разходи по един пациент и то разход, който не е малък - храна, отопление, заплати на болницата. И всичко това при положение, че пациентът може да избере опцията да се лекува вкъщи. Ако не влезе посочените дни в болница, то тя трябва да си го плати сама. Честно казано ми е трудно да разбера икономическата логика, по която се движи родната здравноосигурителна система. И аз като лекаря-коментатор считам, че проблемът със здравнонеосигурените трябва да се реши и мисля, че самите здравнонеосигурени ще бъдат много щастливи от тоя факт. „Фармацевт съм и ме боли като гледам какво става. За да помогнем на болните трябва да произвеждаме повече български лекарства. Нашите генерични лекарства не са с по-ниско качество, а цената е в пъти по-ниска. За да се преборим обаче на пазара ни са необходими особено много добре подготвени кадри. В момента това е част от обучението на фармацевти производствен профил - около 20 дущи годишно, но научният шифър за тази наука е същият като този за социална медицина, организация на здравеопазването и фармацията. Въпреки докладите във ВАК не смятат да се задвижат, а ние сме една страна с много възможности в това отношение. Нашите заводи са по-големи отколкото са били потребностите на страната, защото имаше договореност по линия на СИВ за специализация на България в областта на фармацията. Дано това бъде прочетено от някой от когото зависят промените, защото административните пречки изяждат много от научния труд, а във фармацията той е водещ.“ „Наскоро говорих с един добър познат, който има аптека... Косата ми се изправи като разбрах, че половината му бизнес е да продава лекарства, които му се носят от лекари от близката болница!!! Накратко, в болниците ни карат да си купуваме всичко, защото нямали, а пък после докторите тичат да го продават, като го изписват и през касата...! „Последната болест, за която платих от джоба си, ми излезе около 8 000 евро, при пълна здравна осигуреност от 2000 година насам. Може би толкова щеше да ми излезе и ако не бях здравно осигурена. Чуда се обаче, ако болестта беше с предрешен фатален изход, дали си струваше да тормозя семейството си с подобни непосилни суми, които, разбира се, събрахме то приятели. Бог да ни пази!“ „Не искам да давам мнение като последна инстанция, но си позволявам като редови лекар от 22 години да споделя мнение: „мисля че най-после трябва да се реши въпросът със здравноНЕосигурените - как да ги третираме в системата, докога могат да разсрочват плащанията, каква помощ може да им се оказва, освен разбира се спешната. Разходите за лекарства за сметка на пациента се увеличават и поради НЕзаплащането им от здравната каса и поради повишената консумация по преценка на пациента - лош сигнал за повишено самолечение и лошо свършена работа от лекари и институции – тоест трябва да се завиши контролът на купуване само с рецепта на голяма част от лекарствата и контрол на рецептата. От години на изпълнена рецепта не се слага печат - кой я е изпълнил и кога??? От години никой не си прави труда да запише дозата на опаковката, независимо от това че е упомената от лекаря в рецептата. Затрудненият достъп до личния лекар е най-значимата причина за самолечение-на принципа на „на съседката много и помогна лекарството Х“. Затрудненият достъп до лекаря (чакане) е особено проблематичен за активно работещите хора, които солидарно плащат за пенсионери, деца, инвалиди и съвсем солидарно НЕ ползват почти нищо, а отново плащат частни прегледи, лечение... Наложително е лекарствата по здравната каса да се изписват на три месеца за да може да намалеят опашките пред кабинетите. Наложително е да могат да се изписват повече лекарства без излишни консултации, с което да намалеят опашките пред специалистите. Задължително е да остане символичната потребителска такса, не защото това би разорило лекарите, а защото тя е приета почти във всички страни като регулатор и предпазна бариера за „свръхползване на медицински услуги“ Тази такса е смешна, но за нашите условия е евтин популизъм заиграването с нея за печелене на пенсионерски гласове, при условие че това никога не би решило финансите на един пенсионер, а само „разфокусира“ втренчването в значимите проблеми на пенсионерите. Освен това освобождаването от такса, без някой друг да покрива това освобождаване, вменява на лекаря някаква социална и благотворителна дейност, която пък прави определена група пациенти нежелани. Това вече е непростимо - всички пациенти трябва да са равни в системата, а кой ще доплаща на нуждаещите се е работа на социалните ведомства. Здравите плащат на болните, богатите на бедните - т.е. за всички 6%. Но трябва да има праг на услугата. Не може пациент, който се осигурява на 1000 лв. да ползва същото, колкото този, който се осигурява на минимална работна заплата - било защото крие осигуровки, било защото реално взима толкова. Пакетът от здравни грижи „минимум“ трябва да е различен според вноските от определен праг нагоре. Контрол над пациента - ако той ползва лекарства, грижи и други по Здравна каса - какво прави той за заболяването си - редовното явяване на прегледи включително и профилактични, как спазва режима (тютюнопушене, намаляване на теглото...) и при липса на усилия от негова страна да се намали процентът на покритите здравни грижи. Непростимо е човек да е само ползвател на платеното от други без самоконтрол и собствени усилия.“ „И как да се освободим от мисленето, като системата дава само НЗОК като вариант? Или да плащаме на НЗОК и още на други, за да получим това, което не ни връща държавата от взетото от нас? Системата уж е солидарна. Добре, ама плащам на максимума и в болница ми искат много, защото имам пари. Да, лична сметка и частни фондове са най-добре при липса на система, която не е солидарна в нищо друго освен в лишаването от лечение на поносима цена. Поне ще има контрол на разходите на всички в системата и няма болниците да са бездънни каси. Опа, стигнахме до важния проблем. Самите лекари не искат да има контрол на разходите и лична сметка на всеки пациент с похарченото в болницата за него. По света ти дават разпечатка за всяко хапче, храната, която си ял по дни (всяка диета е с различна цена). И по тая фактура фондовете изплащат разходите. Тук сме на „пътеки“ и не се знае какво си платил от джоба си (нали все няма лекарства, но после се изписват платените от теб), какво си ял (храната е все боклук, който се цели да е евтин и да има далавера за снабдяването и шефовете)... Частните фондове ще искат да минимизират разходите, за да реализират печалба. Но пък ще искат и добро обслужване, за да печелят клиенти. И тогава далаверата ще е много, ама много малка.“