Георги Липовански: В нашата държава болният трябва да чака пред много врати



01/12/2008
Художникът Георги Липовански е издънка на стар, богат и аристократичен род. Завършил е Художествена академия - специалност графичен дизайн. През 1992 година става директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство, бил е заместник-министър на културата през 1997 г., народен представител във Великото народно събрание от листата на СДС. Член е на Управителния съвет на Съюза на българските художници. Като художник има над 200 участия в индивидуални и групови изложби по приложна графика, по приложни изкуства, художествено пространствено оформление на книгата, карикатура и други в България и в чужбина, „Salon 2000“ в Париж. Носител е на награди в Куба, Италия, Русия, Белгия... „При мен диабетът тръгна след една поредица от неприятни изживявания. Най-напред майка ми се разболя тежко и почина. На всичкото отгоре попаднах в Народното събрание, от което никак не съм горд. Напуснахме го след гладна стачка. Аз бях абсолютно почтен и за разлика от някои колеги, наистина не ядох. На един приятел му направило впечатление, че непрекъснато пия вода. Затова ме заведе при съпругата си, която беше лекар в детска клиника, и като ми направиха изследване, установиха повишена кръвна глюкоза. Но това е началото. И естествено, бях паникьосан, като всеки човек, като чуе диабет, но полека-лека разбрах, че може да се живее и с него“, разказва Георги Липовански. Художникът вече е наясно, че нашите доктори не обичат много да обясняват. Режимът е важен, добре, но има толкова съпътстващи неща. Пациентите са установили, че те работят на принципа „Кажи какво обичаш, че да ти го забраня“. Затова той събира медицинска литература и сам прочита доста неща. Разбира се, че всеки болен иска някой да го напътства, да следи състоянието му. И тук навлизаме отново във взаимоотношенията пациент - лекар, обаче този път опосредствени чрез Здравна каса, Министерство на здравеопазването, здравно законодателство. И всички онези неща, в които се намесва държавата. „Нещо страшно е. Дори се опитах чрез „Господари на ефира“ да провокирам някакъв разговор на тема ТЕЛК, Здравна каса и т.н. Оказа се, че всичко така е бетонирано, че изобщо нищо не може да ги помръдне. Лекарите са поставени в такова положение, че не могат да практикуват своята професия. Затрупани в бумаги, макар че на времето големият зор беше да се компютъризират кабинетите. Принудиха ги да вземат заеми, курсове и сега по цял ден сестрата и лекарят чаткат на този компютър... Какъв е смисълът му обаче, когато всичко това най-накрая се проверява на ръка. На практика съществува огромен чиновнически апарат, който трябва да ти потвърждава количествата и видовете на съответните лекарства. Чака се на опашки, както между другото е и на ТЕЛК, където довличат хора на носилка, за да удостоверяват заболяването си.“ Наталия ВEЛИЧКОВА