Опит за психологичен профил на диабетика



01/06/2008

За хората с диабет тип 1 се по-характерни личностови черти като позитивен резонанс и доминантност (надмощие, първенство), докато за хората с диабет тип 2 – затвореност, подчиняемост и приповдигнато настроение (хипомания), показват резултатите от проучване на 31 пациенти, приети на лечение в Александровка болница в София.

Първата група е по-склонна към свръхконтрол (по-често при диабет тип 1), а втората – към пренебрегване (неглижиране) на болестта и себеувреждане в следствие на това (по-често при диабет тип 2), обобщават авторите в статия, публикувана в списание Ендокринология (1).

На едната крайност са по-млади и организирани хора, които се изправят срещу диабета в желанието си да го овладеят и победят напълно. Те могат да бъдат обсебени от изчисляването на калории и хлебни единици, спортуване и следване на стриктен диетичен режим.

Склонни са към хипохондрия, страх от усложнения и към провеждане на повече медицински прегледи. Понякога инвестират много финансови средства и време за самонаблюдение на кръвната глюкоза. С течение на времето, тези пациенти добиват самочувствието на по-добри специалисти от лекуващите ги ендокринолози и трудно се съобразяват с дадените препоръки. Описаният психологичен профил е по-типичен за хората с диабет тип 1.

На другата крайност са пациенти на средна и по-напреднала възраст, които като че ли не знаят нищо за болестта или за това, че те страдат от нея. Като примери, авторите цитират следните реплики при подобни случаи: „няма значение с какво се храня, всичко е от стрес“, „нямам време да спортувам или да ходя пеша“, „колкото и да спазвам диета, като няма спокойствие…“, „аз нямам диабет, а само повишена кръвна захар“, „не искам да пия лекарства, те увреждат черния дроб (или бъбреците)“…

Тези болни обикновено не знаят нормалните стойности и собствените си резултати, те не измерват нивото на кръвната си глюкоза, защото „усещат“ дали е повишена или понижена. Не спазват диета и не се движат редовно.

Склонни са да прекратяват или да намаляват на своя глава назначената им от лекуващите лекари медикаментозна терапия, търсят помощ от билкари и са склонни да се лекуват с алтернативна медицина. Това е бягство от реалността (несъзнавана съпротива към режима на лечение) чрез пренебрегване на болестта и неангажираност с гликемичен самоконтрол, което води до самоувреждане. Описаният психологичен профил е по-типичен за хората с диабет тип 2.

Основателният страх от лошия контрол на диабета и усложненията от него се подменя с други страхове – от резултатите, от убождането на пръста, от инжекциите.

На практика, очакваната от лекарите загриженост за здравето се подменя от болния със съпротива и самоувреждане, отключени от болезнения страх, който пречи на информацията за болестта да достигне до съзнанието.

От диабет тип 2 заболяват преуспели, пълни или затлъстели хора, които са свикнали да си угаждат… Те мъчно могат да приемат, че болестта, която дори не усещат, може да застраши благополучието им или да ги принуди да променят охолния си начин на живот.

Пациентите, склонни към пренебрегване на болестта, имат приповдигнато настроение, достигащо до хипомания. Авторите предполагат, че това е проява на психичния защитен механизъм „отричане“, който не допуска достъпа на нежеланата истина до съзнанието.

Обратно, настроението на диабетиците, склонни към прекомерен контрол, често е депресивно. Макар и по-сложна (и вероятно по-благоприятна за гликемичния контрол), тази психологична реакция също представлява отричане на болестта. Едно сложно отричане – „имам диабет, но все едно, че нямам, защото аз мога да го контролирам напълно“.

Като при всяка хронична болест, пациентът с диабет е влязъл в нов свят, пълен с променени преживявания, изискващ придобиването на нова идентичност. Тъй като това е една идентичност, която не е търсена, а принудителна, тя може да бъде посрещната със силно отричане, периоди на съпротива на препоръчваното лечение, и проверка дали лечението действително се изисква чрез намаляване или спиране на медикаментите.

Хората с диабет се оплакват от влиянието на стресогенни събития, както във връзка с отключването на болестта, така и след това. Повечето от тях под „стрес“ разбират негативното влияние на външните обстоятелства и отношенията с околните, без да отчитат личното си участие в справянето с това влияние (отреагирането им на стресогенни събития).

Животът със захарния диабет и спазването на препоръките за лечение не е като да се разхождаш в парка. Психотерапевтичните намеси, включващи психологична помощ и подкрепа от една страна, а от друга – изясняване на реалността, могат да подобрят гликемичния контрол и качеството на живот на хората с това заболяване.

Автори на проучването:

Елка БОЖКОВА, психолог http://www.bozhkova.info, Клиника по психиатрия

доц. д-р Владимир ХРИСТОВ, ендокринолог, Клиника по ендокринология

МБАЛ „Александровска“, МУ София

Адрес за кореспонденция: e-mail: mail@bozhkova.info

Използван източник:

1. Божкова Е., Христов В. Психологичен профил на диабетика: несъзнавани съпротиви към режима на лечение при захарен диабет. Ендокринология 2007, 4:211-217