Генна вариация увеличава риска за диабет тип 2



01/03/2007

– Хората, програмирани да оцеляват в условия на глад, са склонни да развият нарушение в обмяната, което ги предразполага към захарна болест, ако се прехранват и не се движат редовно

– Ползите от промяна в нездравословния начин на живот са универсални – еволюционно човекът е устроен да се движи много, за да получи храна, а не да се излежава пред телезизора с пакет чипс в ръка…

Генна вариация повишава риска за развитието на диабет тип 2, потвърдиха изследователите, провели проучването DPP (Diabetes Prevention Program) – Програма за превенция на диабета.

DPP бе мащабно интервенционно изследване, проведено с цел да проучи етиологията (причините за възникването) и начините за превенция (предотвратяване или забавяне на развитието) на диабет тип 2 при възрастни хора с повишен риск за появата на заболяването.

Анализите на ДНК (дезоксирибонуклеинова киселина), проведени при 7000 доброволци с преддиабет* (стойности на кръвната глюкоза между нормалните и диабетните) или с фамилна анамнеза за диабет (родственици по първа линия), доведоха до откриването на вариация в гена, наречен TCF7L2, която предразполага към нарушена секреция на инсулин от бета клетките на панкреаса. Резултатите бяха публикувани през 2006 година в списание New England Journal of Medicine.

Новооткритата генна вариация (алел) e разположена върху хромозома 10q25.3, като представлява единичен нуклеотиден полиморфизъм (SNP) – промяна само в една двойка бази в молекулата на ДНК.

Мутацията е в регион на гена TCF7L2, кодиращ синтеза на протеин, който от своя страна дирижира експресията на други гени. Протеинът изпълнява функцията на „главен шалтер“.

Едно копие на рисковата генна вариация е било открито при 40% от участниците в DPP. Носители на две копия са били 10%.

Хората, които унаследяват две копия на генната вариация (по едно от всеки родител), имат с 80% по-висок риск да заболеят от диабет тип 2 в сравнение с хората, които не са носители на нито едно копие.

Главна черта на диабет тип 2 е неспособността на прицелните тъкани (скелетни мускули, мастна тъкан и чернодробни клетки) да отговарят правилно на действието на инсулина. Нарушението се нарича инсулинова резистентност. Втората главна черта е прогресиращата неспособност на бета клетките на панкреаса да произвеждат достатъчно инсулин.

Вариацията в гена TCF7L2 е свързана с намалено производство на собствен инсулин, но няма ефект върху инсулиновата резистентност.

Инсулиновата резистентност се повишава при затлъстяване и заседнал начин на живот. С други думи, тя се причинява от фактори на околната среда – прехранване с калории и мазнини (увеличен енергиен внос) и липса на редовно мускулно движение (намален енергиен разход).

Не всички хора с повишена инсулинова резистентност развиват диабет тип 2. Заболяването се отключва от намалена продукция на собствен инсулин, а не само от наличието на инсулинова резистентност.

DPP стартира през 1995 година, като участниците бяха проследени до 2001 година. Основните резултати бяха публикувани през 2002 година (www.nih.gov/news/pr/feb2002/hhs-06.htm).

Това проучване включи над 3000 възрастни хора, повечето със значително затлъстяване, със стойности на кръвната глюкоза между нормалните и диабетните.

Резултатите показаха, че понижаването на теглото с 5-10% чрез намаляване на приема на калории и увеличаване на физическата активност (ходене пеша около 30 минути пет дни в седмицата) намалява риска за появата на диабет тип 2 с 58%. Лечението с антидиабетното средство метформин бе свързано с редукция на риска с 31%.

Най-впечатляващото откритие на изследователите, провели DPP, e че ползите от промяната в начина на живот при носителите на генната вариация са равностойни или дори по-големи, отколкото при останалите участници.

Промяната в начина на живот повлиява благоприятно риска за развитието на диабет тип 2, дори при носителите на две копия на рисковата генна вариация.

Тези резултати показват, че всички хора – затлъстели, с повишена кръвна глюкоза или унаследили специфична генна вариация, която ги предразполага към развитието на захарна болест, могат само да спечелят от здравословните промени в начина си на живот.

Много от свързаните с диабет вариации са „древни версии“ в последователността на ДНК, което показва, че човешките същества са предразположени към развитието на захарна болест не от днес и вчера. Този факт подкрепя още веднъж хипотезата, че еволюционно ние сме програмирани да оцеляваме в условия на глад и всекидневна мускулна работа, което в „модерните индустриални времена“ води до „болести на цивилизацията“.

При постоянно прехранване и заседяване програмираните да пестят енергия („икономичен метаболизъм“) ще заболеят поради излишеството на мазнини – излишество в храната, излишество в кръвта, излишество в тялото. От това излишество се развива диабет тип 2.

Кои са рискови за диабет тип 2? Това са хора:

–на възраст над 45 години

–със затлъстяване

–с физическа активност по-малко от три пъти в седмицата

–с анамнеза за гестационен диабет (диабет, възникнал по време на бременност) или за раждане на едър плод (над 4 килограма)

–с фамилна анамнеза за диабет тип 2 (родственик до първа линия)

–с повишени триглицериди

–с нисък „добър“(HDL) холестерол

–с артериална хипертония

При всички тях трябва да се провеждат тестове за откриване на повишени стойности на кръвната глюкоза, да се ограничи вносът на калории с цел да се постигне понижаване на теглото с 5-10% и да се увеличи ходенето пеша – 30 минути поне пет пъти в седмицата. Това означава около 4000-4500 крачки дневно, като се препоръчва ходенето да е около 1.5 часа дневно или 10 000 крачки.

При повечето хора, които до момента са водили напълно обездвижен начин на живот, извървяването на 2000-2500 крачки на ден ще доведе до подобряване на здравето им.

Скелетните мускули не трябва да остават без работа повече от два дни. В противен случай, те стават лениви към действието на инсулина и поради това отказват да използват глюкозата за гориво.

Глюкозата е естественият източник на енергия за мускулите, но те я поглъщат и използват за гориво само, ако няма излишество от мазнини. В противен случай, предпочитат мазнините. Поради тази причина дебелите развиват инсулинова резистентност.

Обратно, хората със затлъстяване, които започнат да се движат редовно, подобряват инсулиновата си чувствителност.

Умерената аеробна физическа активност не води до загуба на тегло (най-много да се свалят един-два килограма). Но, ако се практикува редовно (най-малко пет пъти в седмицата), тя стопява телесните тлъстини, което има благоприятен ефект върху обмяната.

*Като преддиабет се дефинира: нарушена глюкоза на гладно (стойности на кръвната глюкоза сутрин след като осем часа преди това не е била приемана храна между 5.6 и 7 mmol/l) или нарушен глюкозен толеранс (стойности на кръвната глюкоза на 2-ия час след поглъщане на 75 грама глюкоза между 7.8 и 11 mmol/l), или комбинация и от двете