Опит за летене



01/08/2006
Островите на Лангерханс са множество разпръснати групички от клетки в панкреаса, подобно на островчета в море. Те представляват 2% от панкреасната тъкан. Бета клетките са инсулин-произвеждащите клетки в островите на Лангерханс. Тези острови съдържат и алфа клетки – това са клетките, които произвеждат хормона глюкагон. Глюкагонът има противоположно на инсулина действие. За да намалят нивото на кръвната си глюкоза, хората с диабет тип 1 си инжектират инсулин. Обратно – при хипогликемия, за да увеличат нивото на кръвната си глюкоза, те си инжектират глюкагон. Инсулинът намалява нивото на кръвната глюкоза, а глюкагонът увеличава това ниво. При хората с диабет тип 1 имунната система разрушава почти напълно бета клетките в островите на Лангерханс, поради което те се нуждаят от заместителна инсулинова терапия – подкожно инжектиране на бързо- и бавнодействащи инсулини или инсулинови аналози, или доставка с инсулинови помпи. Инсулинът е хормон, който помага на тялото да използва глюкозата за енергия. Когато бета клетките не произвеждат достатъчно инсулин, тъй като тяхното количество е намалено, се развива диабет. При дългогодишен диабет тип 1 се засягат и алфа-клетките, поради което се нарушава и производството на хормона глюкагон. Това е една от причините за намален усет за улавяне на хипогликемиите. Надеждата е, че трансплантираните бета клетки започват да произвеждат инсулин, който да покрива напълно или поне частично нуждата на организма от антидиабетен хормон. За постигането на инсулинова независимост, трябва да се присади достатъчна маса бета клетки и тези клетки да бъдат защитени от имунната система. Островите за трансплантация се изолират от панкреаси на донори и се имплантират на хората с диабет тип 1. Веднъж имплантирани, бета клетките започват да произвеждат и да освобождават инсулин. Надеждата на изследователите е, че тази процедура ще помогне на хората с диабет тип 1 да живеят без всекидневни инжекции с инсулин или поне да имат нужда от по-малко единици дневно. Целта на трансплантацията на острови/бета клетки е да се инфузира достатъчно количество бета клетки, така че те да могат да контролират кръвната глюкоза без доставка на външен инсулин. Тъй като добрият контрол на кръвната глюкоза забавя появата или прогресирането на диабетните усложнения на очите, нервите и бъбреците, то успешната трансплантация може да намали риска за тези усложнения. Но реципиентите (получателите) на панкреасни острови, се нуждаят от лекарства за потискане на имунната система – имуносупресори. Имуносупресорите потискат реакцията на отхвърляне на чуждата тъкан (присадката). Затова, най-подходящи кандидати за подобна процедура са хората с диабет, които получават чужд бъбрек и поради това поначало взимат имуносупресори. Подходящи са също така случаи с много лабилен контрол на диабета, въпреки високите дози инсулин, както и тези, които правят тежки и чести хипогликемии (налагащи чужда помощ за овладяването им). Отхвърлянето на присадката е най-големия проблем на всяка трансплантация. В Канада през 2000 година бе направен пробив в трансплантацията на панкреасни острови от изследователи в Университета на Албърта в Едмънтън. Използваната от тях процедура бе наречена Едмънтън протокол (Edmonton protocol) за трансплантиране на панкреасни острови на хора с диабет тип 1. Данните показаха, че около 50% от пациентите, подложени на тази процедура, не се нуждаят от инсулинови инжекции една година по-късно. Основните проблеми пред трансплантацията на острови/бета клетки са: 1. Имуносупресорите не са безвредни, а напротив – те имат значими странични действия, включително повишен риск за инфекции и развитието на тумори 2. Изследователите не знаят колко дълго време ще е ефективна проведената от тях процедура 3. Въпреки окуражителните резултати, необходими са допълнителни проучвания, които да отговорят на въпросите колко дълго могат да преживеят присадените бета клетки и колко често трансплантациите са успешни 4. Диабет тип 1 е автоимунно заболяване, което означава, че имунната система, поради някаква все още неустановена от медицината причина, атакува и разрушава собствените бета клетки – доколко могат имуносупресорите да я „превъзпитат“ да понесе бета клетките на други хора? Процедурата по присаждането на донорски острови/бета клетки не изисква голяма оперативна интервенция - тя представлява вкарването под ехографски контрол на катетър (малка тръбичка) през коремната стена, през която островите се инфузират във вена, през която се придвижват с кръвния ток до черния дроб. Достигнали черния дроб, бета клетките започват да произвеждат и отделят инсулин, който постъпва в кръвообращението. Основните рискове от манипулацията са кървене или образуването на тромби. Най-голямото препятствие представлява съхраняването (складирането) на островите, както и изолирането на достатъчно количество – за всяка трансплантация са необходими поне два донора (според някои изследователи дори четири). Ако не се имплантира достатъчна маса бета клетки, не може да се постигне пълна инсулинова независимост. Основен проблем е и изборът на терапия за потискане на имунната система, която трябва да се взима постоянно след имплантирането на чуждата тъкан. С други думи, тази терапия трябва да е ефективна и да не е много вредна... Имуносупресорите трябва да се взимат дългосрочно - без тях транслантацията е обречена на неуспех, тъй като присадените бета клетки ще загинат. За да решат недостига на донори, учените търсят алтернативни източници на бета клетки – например тяхното създаване от други типове клетки (стволови) – тази нова технология може да послужи в бъдеще за производството на бета клетки в лабораторни условия. Идеята е да се използват стволови клетки, които да носят генетичната информация на конкретния пациент. Поради това, те ще произвеждат негови собствени инсулин-произвеждащи или други високоспециализирани клетки (сърдечни, нервни, мускулни), които ще се използват за имплантиране в тялото му. Тази технология би лекувала не само диабет тип 1… Друга възможност, която се изследва усилено, е бета клетките да се поставят в специални обвивки (капсули) от неутрални материали, които да не се възприемат от имунната система като „чужди“, но да притежават високоселективна пропускливост за инсулина и глюкозата. Методът се нарича имуноизолация и има за цел да реши проблема с отхвърлянето на чуждата тъкан след присаждането й. При пробив в тази насока, няма да е необходимо да се приемат имуносупресори, както и ще могат да се използват бета клетки примерно от животински донори (прасета). Основните предимства на успешната трансплантация на бета клетки са: - постигане на независимост от инсулиновите инжекции (поне за известен период от време) - забавяне на прогресирането на диабетните усложнения или дори частично обратно развитие Инсулинова независимост може да се постигне посредством присаждането на целия орган панкреас или само на инсулин-произвеждащи клетки (клетъчна трансплантация с цел заместване на бета клетките) . Присаждането на цял панкреас се извършва с помощта на голяма хирургична интервенция, като най-често се прави едновременно с това на бъбрек (комбинирана бъбрек-панкреас трансплантация), по-рядко - след присаждането на бъбрек и по изключение - самостоятелно. Трансплантацията на панкреасни острови/бета клетки се извършва след присаждането на бъбрек и по-рядко самостоятелно. Исторически, присаждането на цял панкреас е по-старата процедура в сравнение в имплантирането само на инсулин-произвеждащи клетки при пациенти с диабет тип 1. В един панкреас има средно около 250 000 острови на Лангерханс. За да бъде успешна една трансплантация, трябва първо да бъдат присадени бета клетки от около 1 милион острова (четири панкреаса) и да бъдат добре защитени с имуносупресори. Второ - имплантираните клетки да започнат да произвеждат и отделят правилното количество инсулин в правилното време. Трето – да останат живи и активни, колкото се може по-дълго. Четвърто – имунната система на диабетика тип 1 да не се задейства срещу бета клетките по „навик“. Това са условията да се постигне мечтаната инсулинова независимост. Колко време ще продължи тя е индивидуална особеност на всеки пациент.