За мързела, движението и асансьора



01/10/2004

Здравейте отново, приятели. След като в два последователни броя на нашия/ваш вестник ви се „изповядах“ за кулинарните си прегрешения сега му е ред да продължа с откровения за ... мързела ми и как успях да надвия част от него. Но преди това искам да отговоря на няколко писма, в които ме питате „какво всъщност е най-важното в диабетната диета?“.

След консултация с диетолози и диабетолози, краткият ми отговор на неспециалист е: „Няма такова нещо като „диабетна диета“. Хранете се здравословно, умерено и разнообразно. Не прекалявайте с животински мазнини и висококалорични храни. Вместо сладкиши, яжте повече плодове и зеленчуци. Предпочитайте пълнозърнести храни и нискомаслени млечни продукти, риба, пилешко и червено (без видими тлъстини) месо. И най-важното – това, което е добра и подходяща храна за нас, диабетиците, е най-доброто и най-полезното и за всички останали членове на семействата ни!“

Дотук добре, но какво да правя, като наистина обичам да си похапвам. Вярно, че избягвам тлъстите и сладки неща, но ми е трудно да обядвам само с бурканче кисело мляко и да „вечерям“ една ябълка, въпреки че държала доктора настрана... Още преди много години, когато бях „младеж“ под петдесетака, попитах лекаря в диабетния диспансер как да се боря с килограмите, които трупах поради лакомията си.

Виновният асансьор

Очаквах дълга и изпълнена с научни термини поучителна лекция, както се полага на доцент-специалист. А той се обърна към мен и каза само: „Размърдай се малко, движи се, опитай се дори да спортуваш, ходи пеша“. И добави: „Ти да не мислиш, че като съм лекар и ви съветвам всичките да не прекалявате с яденето, аз самият не искам да си хапвам по повечко. Не само искам, но и го правя. Но (и това приятели, е голямото НО, което той постави), ходя редовно в парка, качвам се и на Витоша и никога, ама наистина никога, не използвам асансьора, за да се прибера у дома на петия етаж“.

И каква излезе тя – доцент бил, професор по диабет щял да става, супер-специалист, а високонаучният му съвет е да не се използва асансьор... И като истински Тома Неверни се дигнах и отидох при друг доцент и той специалист, и той известен. Оплаквам му се от колегата му, а той, вместо да прояви симпатия и разбиране ми вика „асансьорът да се забрави, но най-добре и на пазар и на работа да се ходи пеша“.

Но и това не бе най-страшната страна на историята. Третият и истински удар го получих в гърба и то у дома, и от собствената ми жена. „Щяли сме да ходим заедно, хубаво било и за нея, помагало най-много за линията, за талията, за фигурата и за не знам за какви още други неща“. И докато докторите могат само да съветват, а ние честичко игнорираме това, което казват, заповедите на „началника в къщи“ не подлежат нито на обсъждане, нито на обжалване“.

Така започна моето ходене (отначало си беше направо „по мъките“) преди петнадесетина години... С асансьора беше сравнително лесно. Така или иначе той често не работи, а и съседите не плащат редовно вноските си за поддържането му. Сега мога гордо да заявя, че го използвам само когато качвам тежък багаж (като пазар на вкусни неща за хапване, например...).

Пазаруване с лечебна цел

„Домашният началник“, който и до ден днешен има фигурка дето хваща окото, бе в началото по-лош от старшина в казармата. Постанови, че ще ходим заедно на пазар поне три пъти в седмицата и то не в близкия плод и зеленчук, а на пазарчето, дето е на близо два километра от къщи. Постановено – сторено. Само дето бях забравил, че е лесно да се стигне до сергиите, но тежичко да се върнеш оттам, мъкнейки две торби със „здравословен зелениш“.

Тлъстинките ми бяха доста, но тяхната тежест бе нищо в сравнение с тежестта на зеленчука, ябълките, пъпеша... В крайна сметка, след по-малко от три месеца, заедно с жената доказахме великия природен закон, че в природата (както в казармата) нищо не се губи, а само променя своята форма (или собственик).

Аз свалих близо осем килограма, които постепенно се прехвърлиха във ... все по-тежките торби. А колкото по-тежки ставаха торбите, толкова повече плодове и зеленчуци се появяваха на масата вкъщи и пропорционално намаляваше тлъстичката и сладка храна. Колкото повече килограми мъкнех на ръка, толкова по-бързо вървеше отслабването ми – викали му били „горене на калории“.

Е, да ви кажа честно, мислех си „Изгорех и аз“. В началото на „мъжкия климактериум“ започнах да виждам бъдещето си като товарен кон, дори муле, или катър. На този етап се намеси жената и направо ми заяви, че съм магаре, след като не разбирам колко добре ще ми се отрази движението и диетата. Разбира се, показа ми, че е отслабнала и тя, което значело, че „полите й се въртели на кръста“ и ... трябвало да си купи нови.

Но докато ругаех (на ум, разбира се) и се чудех как да се измъкна от пазарните разходки, жената вече се беше развихрила и планирала и екскурзии – първо на Витоша, а след това и в Стара планина, че и в Родопите. Опитах да се измъкна и от това. Доводите ми бяха, че подобни скъпи удоволствия не са ни по джоба и, че трябва да си почивам от тежката работна седмица. Както можете да си представите, отговорът беше, че разходката ще ме разведри по-лесно.

„Баир будала“

Тръгнахме. Вярно, че автобусите не са толкова скъпи - естествено не получих разрешение да купувам допълнително бензин за старата Лада, за да ... икономисваме. Приятелите се събират да гледат мач по телевизията в събота и неделя, да пият по бира или ракийка със салата. А аз им викам „не мога, в планината съм“. Отначало решиха, че съм си намерил някоя. „Каква любовница бе, с жената ходим, за да отслабваме“. Взеха ме за мезе. Под чехъл съм бил.

Пуфтя и ругая аз, но тихичко, да не ме чуят. Особено докато пъплим бавно нагоре към Черни връх. И гледам, около мен един хубав свят – млади, палави и някои не толкова стройни моми. И те ходят, и те отслабват. Приятно за гледане, по-лесно се върви.

След първата „експедиция“ имах такава мускулна треска, че не можех да си завържа обувките. Децата ми се смееха, че било от корема, който ми пречи да се наведа, но си беше от натоварване, на каквото не бях свикнал. Оплаках се на приятел, който спортува редовно и той веднага ми даде акъла „клин клин избива“. Аз това правило си го знам, ама за друга цел. Оказа се, че най-доброто лекарство за мускулната треска е новото натоварване, още и повече ходене.

След десетия поход (след близо два месеца), вече нищо не ме болеше. В комбинация с игнорирането на асансьора, ходенето пеша до пазара и катеренето на чукарите се оказаха чудотворен лек. Имах проблеми със заспиването вечер – разреших ги. След екскурзия дори заспивам пред телевизора. Не само започнах да си завързвам лесно обувките, но се усетих, че качвам стълбите през две стъпала. Стигам до будката за вестника вече за пет, а не за 10 минути.

Появи се и друг резултат, за който естествено не бях и помислял – като отслабнах с първите 5-6 килограма, и най-вече като продължих да губя по близо половин кило всеки месец, панталоните ми започнаха да падат. Стягам колана аз, оставям да се виждат допълнително пробитите дупки от времето, когато качвах по кило на месец, докато колежки от службата не ми казаха, че изглеждам чудесно напоследък, но може би е добре да си взема нов костюм, че този започва да ми виси.

Хмм, не знам аз на кой какво виси, но защо ли жената не ми каза за костюма. Разбира се, че отидох за нов костюм и дори си взех един номер по-малък, от този който продавачката ми препоръча – знаех си, че ще се вместя в него. А и на кой не му е приятно да вижда, че колежките го гледат и се чудят какви ги върши. Но това са хубавите неща, дето са лесни за разправяне. В същото време и в дъждовна есен и в студена пролет, хич не ми беше приятно да обикалям по баирите. И разбира се, в такива дни жена ми бе първата, която си намираше оправдание да остане вкъщи.

Но „чудото“ бе вече станало. Бях се пристрастил към движението, въпреки, че като дете никога не бях спортувал активно, а като студент педпочитах библиотеката пред футбола. Интересно е това чувство - може би прилича на изпитваното от наркоманите – когато организмът ти иска движение и упражнения. Говорих с няколко приятели, които спортуват редовно, и те казаха, че с тях е същото – ако пропуснат разходките или кроса няколко дни подред, чувстват, че нещо не е наред.

Моля, не ме разбирайте погрешно. Бях над петдесетака. Все още бях по-едричък в ханша от холивудските актьори и съвсем нямах техните бицепси. Не спортувах (разбирайте активно ходене) всеки ден. Но се чувствах по-млад. Беше ми леко да изкачвам стълби, че и да катеря баира. Започнахме да се запознаваме и с други семейства по екскурзиите. Ставаше интересно. И най-важното – на кварталния пазар вече ме знаеха по име и ми запазваха най-доброто (особено от доматите и чушките), като на редовен клиент.

Терапията „Сняг-боровинки-куче“

Трудно ми е да разкажа накратко за следващите десетина години, докато ме пенсионираха, „поради навършване на възраст“. Работех здраво, младите ми дишаха във врата, промените около нас идваха по-бързо, отколкото аз свиквах с тях. Преживяхме връщане на управляващи от времето на Варшавския договор, инфлации и кризи. Оцеляхме, но и се променихме много. Интересното е, че тези промени се отразиха съвсем малко на вече превърналото се в навик за мен движение и ходене - така и не свикнах да го наричам „спортуване“.

През годините опитвах какво ли не – споделям опита с вас, защото правех грешки, но и откривах сравнително лесни („мързеливи“ и „приятни“) начини за се раздвижвам. Като не бива да забравяте, че за мен думата движение си беше направо чуждица.

Цял живот мразех да чистя колата си, затрупана от снега пред блока и да разчиствам преспите около нея, натрупани от по-ранобудни съседи, които вече бяха освободили своите москвичи, въпреки, че не ги караха през зимата. Но откакто се пенсионирах, едва ли не мечтая да падне сняг и да излезна навън, винаги по яке без ръкави, с шал и с шапка, да грабна лопатата и да изчистя не само колата и около нея (въпреки, че сега не я карам и аз толкова редовно), но и да разрина алеята пред блока.

Дори миналата година геройски проправих пъртина пред целия блок, под възхитените погледи на булките от прозорците и мрачния взор на мъжете им. Докторите ми го казаха: едно 20-30-минутно чистене на сняг в студен зимен ден е повече от достатъчно упражнение и същевременно извинение за малка закуска след това. На въздух си, движиш се, упражняваш и ръцете и цялото тяло, студът наоколо „гори“ дори повече калории, защото усилвал обмяната. Не забравям и ползата от чистенето, и приятното усещане, че съседките оценяват „младежката ми енергия“ (на тази тема ще се върна с повече подробности в бъдеще).

Ходенето в планината бе началото на редовните ми упражнения преди много години, но и до ден днешен ми е малко скучновато. Особено, когато времето е лошо и наоколо няма много други като мен. А и жената, която бе инициаторът на цялата идея, вече е много по-заета с внучето. Но открих други хем приятни, хем полезни варианти на „спортуване“. Като млад бях влизал в басейн два-три пъти. Сега, като пенсионер ходя редовно поне веднъж седмично да плувам. Избирам часовете, когато младите не са там – хем има повече място, хем не се притеснявам, че фигурата ми вече не е за показ, а и е по-евтино тогава...

Винаги съм работил, за да постигна нещо, да имам цел. Затова и екскурзиите в планината не ми бяха толкова интересни – ходене нагоре, ходене надолу. Но приятели ме поканиха с тях да бера шипки, после гъби, ягоди, къпини, боровинки и какви ли още не чудесии, дето ги знам само от етикетите на билковите чайове. Отначало им се чудех на акъла, после реших, че това е вкусен и полезен начин да се движиш и в същото време да вършиш нещо и то с компания, а сега вече знам, че това носи и джобни пари, защото те намериха прекупвачи, които плащат веднага и наръка за всеки килограм...

Ако преди ми доскучаваше за два-три часа ходене, сега бера горски плодове и билки докато стане тъмно и чак после усещам умората. Но да не мислите, че казвам в къщи за изкараните левчета – те са за фонда „И аз съм човек“. Покрай моите разходки се запознах с набор, цял живот бил бачкатор, а на стари години уредил реституция и получава кош пари всеки месец от наеми. Първото, което направил с „богатството“ е да си купи куче, за което мечтал цял живот.

Да, ама на наемите хубавото нещо е, че носят пари всеки месец. Та този мой приятел реши и да пообиколи Европата. Но живее сам и нямаше на кого да остави кучето. Помоли ме, а аз много обичам животни, но никога не съм имал в апартамента. Приех да ходя два пъти на ден до къщата му и да разхождам неговия Джоко. Казвам вкъщи на жената, а тя вика „не, вземи кучето при нас, ние сме сами, децата живеят отделно, ще ни е компания“. Поживя Джоко с нас и открих, че ми е най-доброто извинение за три, дори и четири разходки на ден, а и чудесна компания.

Когато моя приятел се върна, хич не му стана приятно като откри, че Джоко вече очаква да бъде разхождан непрекъснато и дълго. Но пък и ние си взехме малко куче, кръстихме го Джоко Втори и вече не се разхождам в града и по планината сам. Чак напоследък прочетох, че всъщност съм постъпил както лекарите в Америка съветват дебелите си пациенти – взимаш си куче и то те кара да се движиш, за да го разхождаш.

Тук му е мястото да разкажа и за срещите, които човек има в парка, като е с куче и колко лесно е да завържеш разговор с други „кучкари“, но Джоко Втори е вече на вратата с каишка в уста. Това ще ми осигури и на мен десетте хиляди крачки, които лекарят каза, че били нужни всеки ден. За да съм точен, си взех крачкомер (педометър му викат) за 10 лв., който отброява всяка стъпка и като се прибера вкъщи гордо го показвам на жената и ми е оправданието да седна сериозно на масата за вечеря.

Георги НИКОЛОВ

Бележка на редактора: В юлския и в септемврийския броеве на нашия/ваш вестник Георги разказва надълго и нашироко за любовта си към салатите и към други „зелениши“, към фасула и постните сърми и как „живее“ с чушкопека и скарата на балкона. Можете да намерите разказите му на нашата уеб страница www.protos.bg/diabet или във вашата диабетна организация, тъй като редовно изпращаме безплатни вестици до всички тях. Стари броеве на Клуб Д има и в редакцията ни, която е на адрес ул. „Осогово“ 60, София 1303