ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ДА СЕ КАЧА НА НЕЩО ПО-ВИСОКО ОТ КАМЪК МЕ ОТВЕДЕ НА ВРЪХ БРОУД ПИК, твърди БОЯН ПЕТРОВ, алпинист, специалист-биолог в Националния природонаучен музей



01/02/2003

През 2002 г. България щеше да се гордее с първите си алпинисти, изкачили най-трудния връх в света – К2 (8 611 м), ако не беше проблемът, наречен пари, както и несигурната обстановка в региона. Националната експедиция “Броуд Пик” през 2001 г., ръководена от единия от покорителите на Еверест през 1984 г. – Николай Петков, бе част от подготовката за изкачването на К2.

Боян Петров, участник в експедицията, е специалист-биолог в Националния природонаучен музей. Завършил е биология в СУ “Св. Климент Охридски”, бил е докторант в музея, понастоящем е специалист. С алпинизъм се занимава от 1991 г. От Броуд Пик Боян донесе огромно количество материал, който вече е депозиран в музея. Близо година по-късно младият естественик е категоричен, че три от видовете са новост за световната наука. Вероятно някои от тях ще бъдат наречени на неговото име, каквато е практиката в биологията.

– Мнозина се питат какъв е смисълът от катеренето по планини?

– В усещането да лазиш по гладката стена метър след метър и да се изкачиш на някой хубав връх, да бъдеш първи или един от малцината, преминали по този маршрут…

– Т.е. завоеванието?

– По-скоро чувството, че си преодолял трудностите, свързани със самото изкачване. Човек започва от малките височини, после се амбицира и се стреми към по-големите отвеси. Досега никой не се е отказал от алпинизма просто така, ако не е преживял голяма травма, например. Е, често алпийската биография приключва и с женитбата на катерача, но това е друго…

– Кога Ви “плени” планината?

– При мен нещата започнаха, след като естествено бях преминал през увлечението на младите хора от ученическите години да се стремят към изследователство и откривателство – започнах с пещерите и постепенно интересите ми преминаха към алпинизма. Към скалното катерене ме отведе спортната тръпка да се кача на нещо по-високо от камък… В пещерите, където е тъмно и мокро, виждаш един малък свят, осветяван единствено от челната лампа. Докато при алпинизма човек всеки път изпитва върховното чувство, че е победил обстоятелствата, дори и себе си, изкачвайки се бавно, метър след метър, по гладката повърхност.

– Какво /или кого/ победихте, изкачвайки Броуд Пик?

– Преди всичко, това бе своеобразно доказателство, че на един диабетик нищо не му пречи да е алпинист и да се качи на 8-хилядник.

– Вашият лекар как прие идеята да тръгнете към тази авантюра?

– Д-р Демирчев не бе възхитен, но не оставих много време да си даде сметка какво ме очаква. А и лекарят на експедицията – д-р Стайко Кулаксъзов, дълго дори не подозираше, че в екипа има диабетно болен, още повече – на интензифицирано лечение, с инсулин четири пъти дневно… Всъщност, по време на експедицията проблемите не бяха свързани толкова със здравословното ми състояние, колкото с манипулациите, които трябваше да извършвам. Те отнемат доста време, а и битовите условия не бяха най-подходящите. Проблем беше и съхраняването на инсулина, който трябваше да “пътува” при температурни амплитуди от +45/+47 С до -30 С.

Бях, образно казано, началник на групата от петима алпинисти, пътувала с камион по суша до Пакистан. Изминахме 7000 км от София през Турция и Иран до Исламабад за една седмица и бяхме отговорни за храната и екипировката. Вода носехме от България, но 150-те литра свършиха на шестия ден и трябваше да купуваме. Там бутилираната вода струва повече от бензина… Температурата през деня стигаше до над +30 С, а в камиона и до +47С.

За мен лично голям проблем беше съхраняването на инсулина. Но успях да го опазя от жегата в термокашончета. А от студа го скрих дълбоко в пазвата си. Много рисковано беше, но явно и инсулинът беше качествен – нито потъмня, нито помътня. Така че, аз си живях с него три месеца и стигнах до 7 300 м височина. Останахме там четири дни.

В зоната над 7 000 м условно наричана “зоната на смъртта”, жизнените функции са затруднени, не са в нормалното си състояние, периферните кръвоносни съдове се пръскат, венците кървят, главоболието е постоянно. Освен една радиостанция, която беше връзката ни с базовия лагер, нямаше други забавления.

– Какъв беше инсулинът?

– На Eli Lilly. От 1999 г., когато се разболях, съм на Humulin и Humalog. Една от причините да продължавам и занапред да ползвам двата препарата е именно толерантността им към големите температурни разлики.

– Вие непрекъснато сте на път и наистина сте трудно откриваем.

– Да, често участвам в различни изследователски експедиции и трябва да съм сигурен в качеството на инсулина си.

– Казват, че алпинистът е самотник. А всъщност работите в екип. Как се получава?

– При едно изкачване винаги си свързан с човека на другия край на въжето. Само от потрепването на въжето може да се разбере какво прави и в какво състояние е в момента партньорът. А емоционалната близост е съществена предпоставка за успешно изкачване, защото партньорът в планината не е просто колега. Ако алпинистът се завърже случайно с някого, когото не познава, чувството не е толкова пълно. Въпреки че и такива изкачвания понякога завършват успешно, но всъщност алпинистът не е преодолял емоционален връх.

– Какво донесохте от там – и като материално изражение, и като преживявания?

– Емоционално донесох за себе си чувството, че МОГА, въпреки че съм диабетик, че е възможно човек с подобен здравословен проблем да се качи на високо, да бъде пълноценен, да бъде част от експедиция, която си е поставила сериозна цел. Уверих се, че не това, че съм диабетик ме спира да се кача където и да било.

Като биолог донесох огромно количество научен материал, който събирах в подножието на върховете, както и по склоновете. Това са предимно безгръбначни животни. Находките са депозирани в колекцията на нашия музей. Те са много ценни, защото малко естественици ходят на такава височина. Д-р Петър Берон, директорът на музея, през 1988 г. е успял да събере материал от безгръбначни животни от северната страна на подножието на К2, откъм Китай, а ние атакувахме от юг. Повечето от тези животни са наземни и не могат да прекосят тези огромни върхове, което ги прави различни като фауна. От моите сборове засега има три нови вида за науката, някои от които ще бъдат кръстени на мое име.

Аида ПАНИКЯН