Болест на Alzheimer при пациенти със синдром на Down



01/06/2016

Патоанатомични микро- и макроскопски проучвания при пациенти със синдром на Down (DS) показват, че почти при всички случаи около 60-годишна възраст се наблюдават типични мозъчни лезии (интраневрални неврофиброматозни повлекла, екстрацелуларни сенилни плаки, амилоидна ангиопатия и отлагания на протеина амилоид бета в плаките, цереброкортикална атрофия и увеличение на размерите на вентрикулите), които отговарят на критериите за болест на Alzheimer (AD). Това означава около 6 пъти по-висока честота на AD отколкото при популацията без DS.

21-ата хромозома съдържа гена, който кодира амилоид-прекурсорния протеин (APP). Откриването на този ген създаде хипотезата, че носителството на трето негово копие (суперекспресия) води до повишена продукция и отлагане на бета-амилод, което е свързано с по-ранно и универсално развитие на симптомите и проявите на AD.

При хората с DS, отлаганията от амилоид бета (Abeta) се наблюдават още на 30-годишна възраст, докато при случаите с AD без DS в края на четвъртото или петото им десетилетие.

Епидемиологични и образни изследвания на мозъка при хора с AD, които нямат DS, показват, че случаите с по-добър изходен когнитивен капацитет имат по-добър толеранс към невроналната дегенеративна патология отколкото тези с по-ограничени изходни интелектуални възможности и по-ниска степен на образование (хипотеза за когнитивния резерв).

Тъй като пациентите с DS имат забавено мозъчно развитие и по-лимитирани изходни когнитивни способности, то те са изложени на повишен риск да развият по-рано през живота си AD, съгласно тази хипотеза.

Donepezil и rivastigmine са единствените двa ацетилхолинестеразни инхибиторa, които са изследвани за лечение на AD при пациенти с DS, но ефектът им е по-слаб (назначимо подобрение) отколкото този при пациенти с AD без тризомия 21. Разочароващи са и резултатите от терапията с memantine, която също е неефикасна при болните с DS и AD.