Ecallantide е ефективен при остри пристъпи на наследствен ангиоедем



01/06/2011

Рекомбинантният инхибитор на човешкия плазмен каликреин ecallantide - Kalbitor (DX-88) на фирма Dyax (www.kalbitor.com), е ефективен за овладяване на остри пристъпи на наследствен ангиоедем (hereditary angioedema - HAE), като намалява тежестта на симптомите и значително скъсява времето за постигане на клинично подобрение, показаха резултатите от проучване, публикувани в списание New England Journal of Medicine (1).

Ecallantide е рекомбинантен протеин, синтезиран от дрождите Pichia pastoris. Той бе одобрен от FDA през 2009 година за лечение на пристъпи на HAE, като в момента тече процедура по одобрението му и от EMA.

Настоящото фаза 3, рандомизирано, плацебо-контролирано проучване EDEMA (The Evaluation of DX-88 Effects in Mitigating Angioedema) изследва ефекта от лечението с Kalbitor при остри пристъпи на HAE.

Критериите за включване в проучването са възраст най-малко 10 години и пристъп на HAE с давност до осем часа, а тези за изключване - бременност, кърмене, прием на друг медикамент или лечение с инхибитор на С1-естеразата (C1-INH) до седем дни преди началото на проучването.

Участниците са рандомизирани на две групи (от по 36 болни) – на лечение с плaцебо или с еcallantide подкожно в доза от 30 mg. Пациентите са наблюдавани най-малко четири часа след приема на лекарствата. Оценката на симптомите е на всеки 15 минути през първите два часа и на всеки половин час в следващите два часа.

Използвани са два критерия за оценка на отговора към терапията: скорът, отчитащ резултата от лечението – варира от +100 (сигнфикантно подобрение на симптомите) до -100 (значително влошаване на симптомите) и средната оценка на тежестта на симптомите - от +2 (промяна от леки симптоми преди лечението до тежка клиника след приключването му) до -3 (промяна от тежка клинична картина до овладяване на оплакванията).

Първичен критерий за оценка е резултатът от лечението четири часа след проведената терапия с плацебо или с ecallantide. Вторични критерии са промяната (в сравнение с изходните нива) на средния скор за тежестта на симптомите четири часа след апликацията на медикаментите и периодът от време за постигане на значително подобрение.

Общо 71 от 72 участници са завършили изследването. Средният скор за ползата от лечението в групата с еcallantide e 50, а в плацебо групата - 0 (р=0.004). Стойността на показателя за промяна в тежестта на симптомите е -1.00 за терапевтичната и -0.50 за плацебо групата (р=0.01).

Времето за настъпване на значимо подобрение на симптомите на острия пристъп е значително по-кратко при лечение с ecallantide - 165 минути срещу >240 минути при плацебо (р=0.14).

Няма случаи на летален изход, на сериозни странични реакции или на прекратяване на лечението поради неблагоприятни ефекти.

HAE е автозомно доминантно заболяване с честота, варираща от 1 на 10 000 до 1 на 50 000. Дължи на мутация на гена за C1-INH, което води до количествен (тип I HAE) или качествен (тип II HAE) дефицит на този протеин.

Tочният патогенетичен механизъм за развитието на ангиоедема не е напълно установен. Смята се, че ниската концентрация на C1-INH активира каскадата на каликреин-кининовата система, което води до освобождаването на вазоактивни вещества. От тях брадикинин играе най-важна роля за клиничната изява.

Симптомите са едем на ларинкса, лицето, орофаринкса, гастроинтестиналната мукоза, крайниците и гениталиите. Пристъпите са с внезапно начало и могат да продължат от два до пет дни.

Гастроинтестиналните оплаквания са диария и повръщане, но могат да наподобяват остър корем, което да доведе до ненужна оперативна интервенция. Едемът на ларинкса е животозастрашаващ поради обструкция на дихателните пътища, като пристъпите на заболяването обикновено не се овладяват с кортикостероиди, антихистамини и адреналин. (ОИ)

За допълнителна информация:

Диагноза и лечение на наследствения ангиоедем, МД, ноември 2009 http://mbd.protos.bg

Използван източник:

1. Cicardi M., Levy R., McNeil D. et al. Ecallantide for the treatment of acute attacks in hereditary angioedema. NEJM 2010; 363: 523-31 www.content.nejm.org