Mepolizumab намалява необходимостта от кортикостероиди при хипереозинофилен синдром



01/05/2008
Анти-интерлевкин 5 (anti-IL 5) моноклоналното антитяло mepolizumab (GlaxoSmithKline) редуцира значително броя на еозинофилните клетки при болни с хипереозинофилен синдром, като така намалява необходимостта от високи дози кортикостероиди, показаха резултатите от проучване на д-р Marc Rothenberg и сътр. от Cincinnati Children’s Hospital в САЩ, публикувани през март в The New England Journal of Medicine (NEJM) (1). Хипереозинофилният синдром (hypereosinophilic syndrome – HES) обхваща няколко хетерогенни по своя характер заболявания, които се характеризират с повишен брой еозинофили (над 1500 клетки в микролитър) за период надвишаващ шест месеца. Клетките се натрупват в различни органи и могат да предизвикат тяхното увреждане. Етиологията е неясна. Целта на лечението е да се предотврати органната недостатъчност и тромбоемболичните инциденти, като еозинофилните клетки се поддържат в нормални граници. С изключение на миелопролиферативния вариант на HES (асоцииран с наличието на FIP1L1–PDGFRA ген), при който средство на избор се явява imatinib mesylate, лечението на синдрома включва продължително системно приложение на кортикостероиди. IL 5 е основният фактор, който регулира матурацията, диференциацията, активирането и преживяемостта на еозинофилните клетки. Тъй като IL 5 има ключова роля в патогенезата на някои заболявания от групата на HES, то инхибирането на този цитокин се явява логичен терапевтичен избор. Mepolizumab е човешко, anti-IL 5, моноклонално IgG1 антитяло, което не се свързва с комплемента. Проявява висок афинитет към свободния IL 5 и чрез свързването си с него, блокира неговото взаимодействие с еозинофилните клетки и техите прогенитори. Първоначалните изпитвания показват, че mepolizumab може да има изявен клиничен ефект при незначителна честота на нежеланите реакции. В настоящото международно проучване са включени 85 пациенти на възраст между 18 и 85 години с HES без наличие на FIP1L1–PDGFRA ген. Всички участници са изисквали терапия с prednisone, 20 до 60 mg дневно, за да поддържат еозинофилен брой под 1000 в микролитър и да бъдат в клинична ремисия. Болните са били рандомизирани на mepolizumab 750 mg инфузия или плацебо на всеки четири седмици за период от 36 седмици, като в хода на лечението дозата на prednisone е била намалявана постепенно. Първичен краен критерий за ефективност на терапията е редуциране на дозата на кортикостероида под 10 mg дневно за поне осем последователни седмици. Вторичните критерии включват поддържане на еозинофили под 600 в микролитър за осем последователни седмици, времето до появата на терапевтичен неуспех, дневна доза на prednisone под 7.5 mg, средната дневна доза на prednisone в края на проучването. При 84% от терапевтичната група спрямо 43% от контролите (при почти два пъти-повече пациенти, p<0.001) дозата на prednisone e била редуцирана до 10 mg на ден, без това да е довело до изостряне на заболяването. Еозинофилен брой под 600 в микролитър е бил постигнат при 95% от болните, получавали mepolizumab, спрямо 45% при тези на плацебо (p<0.001). Сериозни нежелани реакции са регистрирани при седем болни от терапевтичната група (включващи изостряне на HES, пневмония, бъбречна недостатъчност, хепатит, панкреатит, сърдечен арест) и при пет контроли (изостряне на HES, полиневропатия, пневмония, нефротичен синдром, остеонекроза), но според авторите нито една от тях не може да е резултат от действието на изследвания медиакмент. В уводна статия на същия брой на NEJM, д-р Michael Wechsler от Harvard Medical School and Brigham and Women’s Hospital в Boston коментира, че въпреки доказаната ефективност на mepolizumab, проучването не отговаря на редица въпроси – колко продължава ефектът на биологичното средство, може ли да се прояви феноменът на рикошета при спиране на лечението (да се увеличи отново еозинофилният брой), каква е оптималната доза, как могат да се идентифицират болните, които ще отговарят на терапията (2). Според д-р Wechsler, неизяснен остава още проблемът дали mepolizumab може да замести кортикостероидите като терапия на първи избор и дали може да се прилага при други състояния, протичащи с хипереозинофилия. “Въпреки това, със способността си да намалява броя на еозинофилните клетки и да възпрепятства инфилтрацията и увреждането на органите от хипереозинофилията, анти-интерлевкин 5 терапията дава надежда на болните с HES, рефрактерен на конвенционалното лечение. Най-голямото постижение остава възможността на този вид терапия да ни даде допълнителна информация за биологичните характеристики на еозинофилите,” твърди д-р Wechsler. (КД) Използвани източници: 1. Rothenberg M., Klion A., Roufosse F. et al. Treatment with patients with the hypereosinophilic syndrome with mepolizumab. NEJM 2008; 358: 1215-1228http://content.nejm.org 2. Wechsler M. Combating the eosinophil with anti-interleukin 5 therapy. NEJM 2008; 358: 1293-1294