КОЛЕГИУМ



01/03/2018

Уважаеми колеги,

2017 година беше доста противоречива за американските лекари. През януари American College of Physicians (ACP) и American Academy of Family Practitioners (AAFP) издадоха ново ръководство за поведение при артериална хипертония (АХ), в което се препоръчва иницииране на терапията при хора над 60 години при систолно артериално налягане (САН) >150 mmHg с прицелно САН <150 mmHg в тази група.

През ноември American College of Cardiology (ACC) и American Heart Association (AHA) публикуват ново ръководство, отново за поведение при АХ, в което таргетното АН вече е <130/80 mmHg, независимо от възрастта. Така само за една нощ броят на хипертониците в САЩ „се увеличи“ с 31 милиона!

Двете нови ръководства през 2017 - на ACP/AAFP и на АСС/АНА, се базират на еднаква база от клинични доказателства. Няма прогностично (outcome) клинично проучване, което да е публикувано в няколкото месеца между тяхното публикуване. Въпреки това, дефиницията за АХ се различава с 20 mmHg!

Рекласифицирайки хората с прехипертония като хипертоници, последното ръководство създава ново ниво на болестта, което засяга хора, считани до момента за здрави. Според тази дефиниция, близо 46% от възрастното население на САЩ има АХ, в сравнение с около 32% в рамките на предишната дефиниция.

Дали дефинирането на АХ е чисто академичен въпрос? Съвсем не, тъй като е доказано, че нарочването на даден човек с определена диагноза е свързано с безпокойство и влошено качество на живот. Освен това, самото „диагностициране“ с АХ повишава АН (симпатикова активация) - хипертонията води до хипертония.

И имаме ли право и основание да се фиксираме и да отдаваме толкова голямо значение на едно число - 130, без да отчитаме промените, с остаряването на човек, в ригидността на съдовете, а от там и на АН, както и присъщата вариабилност на стойностите на АН от измерване на измерване, от ден на ден и от визита на визита?

А самото измерване на АН? Не трябва ли да си признаем, че това е една от процедурите с най-голямо значение в клиничната практика на кардиолозите, която се извършва по най-небрежния начин?

Преди десетилетия, оптималното САН се е определяло като 100 mmHg + възрастта на пациента, т.е. при 60-годишен човек прицелните стойности са били <160 mmHg. Може би тогавашните кардиолози са били крайни. Но сега не изпадаме ли в друга крайност - оптималното САН <130 mmHg, независимо от възрастта?

Вероятно, трябва да се спрем на златното швейцарско правило и да изберем компромисен вариант, като например оптимално САН <100 mmHg + възрастта/2 (или САН да е под 120 mmHg на 40 години, под 130 mmHg на 60 години, под 135 mmHg на 70 години и т.н.)?

Всъщност това, което никога не трябва да забравяме, е една неоспорима истина в медицината: всеки отделен пациент е генетично, физиологично, метаболитно, патологично, психологично и културно различен от останалите. Следователно, не е реално да очакваме да има само един начин за диагностициране и лекуване на болестите.

Приятно четене на Кардио D!

Покажете го и на колега