Болестта на Alzheimer – „мозъчен диабет“?



01/09/2006
Деменцията и болестта на Alzheimer (AD) се срещат по-често сред популацията с диабет тип 2 в сравнение с останалото население, а пациентите с AD могат да имат нарушен глюкозен отговор още в ранните стадии на заболяването. Патологичните изменения в мозъчната тъкан при AD могат да се причиняват от намалена експресия на гените на инсулина и инсулин-подобните растежни фактори (IGF) и на техните кореспондиращи рецептори. AD се дължи на прогресивно задълбочаващ се дефицит на инсулин и IGF в мозъчната тъкан поради нарушени сигнални механизми. Невроендокринното увреждане е форма на „мозъчен диабет“ или „диабет тип 3“ (1, 2). Идентифицирането на хората с мозъчен инсулинов дефицит или с намален инсулинов отговор (инсулинова резистентност) ще насърчи търсенето на нови възможности за лечение на AD с напълно различни терапии, които вероятно ще са по-тясно свързани с използваните днес медикаменти за подобряване на инсулиновата чувствителност при пациентите с диабет тип 2. Авторите на тази хипотеза са установили зависимост между степента на инсулинова резистентност и тежестта на невродегенеративните изменения и натрупването на бета-амилоид при пациентите с AD. В мозъчните проби, взети post mortem от фронталните лобове на 45 болни, са били наблюдавани с 80% по-малко инсулинови рецептори в сравнение с контролните проби. В мозъчните тъкани с най-голямо натрупване на бета-амилоид и с най-тежки невродегенеративни изменения са били измерени най-ниски нива на инсулин и на инсулин-подобни растежни фактори 1 и 2 (IGF-1 и IGF-2). В пробите, взети от пациентите с AD, е било наблюдавано и намалено количество на инсулинови и на IGF рецептори. Мозъкът произвежда инсулин и засягането на този процес води до прогресивно понижаване на нивата на инсулина при хората с AD под нормалните стойности при здравите индивиди. Наред с това, инсулинът и IGF-1 загубват способността си да се свързват с клетъчните рецептори. Резистентността към към действието на инсулин-подобните растежни фактори е причина за мозъчна клетъчна малфункция и смърт. IGF регулират когнитивната дейност и техният дефицит води до нарушения в паметта. По-възрастните мъже с диабет тип 2 също често имат когнитивна дисфункция, но причините за това остават неизвестни. Понижаването на гликемията на гладно може да има благоприятен ефект върху свързаните с диабета нарушения в паметта сред тази популация (3). 24-седмичното рандомизирано двойно-сляпо мултицентърно изследване е обхванало 145 възрастни пациенти с диабет тип 2 (Д2), поддържали до момента относително адекватен гликемичен контрол с metformin. Участниците са били рандомизирани на допълнителна терапия или с rosiglitazone (инсулинов сенситайзер), или с glibenclamide/glyburide (инсулинов секретагог). Постигнатото понижаване на изходните нива на плазмената глюкоза на гладно със средно 2.1–2.3 mmol/l (21-24%) за 24 седмици в двете групи е било свързано със сходно и значимо подобрение на работната памет (намаление на грешките с 25-31%), въпреки различния механизъм на действие на розиглитазон и глибенкламид. Използвани източници: 1. Rivera Е., Goldin A., Fulmer N. et al. Insulin and insulin-like growth factor expression and function deteriorate with progression of Alzheimer’s disease: link to brain reductions in acetylcholine. J Alzheimers Dis 2005, Vol. 8; 3: 247-268 www.j-alz.com 2. Steen E., Terry B., Rivera E. et al. Impaired insulin and insulin-like growth factor expression and signaling mechanisms in Alzheimer’s disease - is this type 3 diabetes? J Alzheimers Dis 2005, 7; 1: 63-80 3. Ryan C., Freed M., Rood J., et al. Improving metabolic control leads to better working memory in adults with type 2 diabetes. Diabetes Care 2006, 29:345-351 http://care.diabetesjournals.org