Патогенеза на диабет тип 2



01/07/2005

Диабет тип 2 (Д2) е хронично прогресиращо метаболитно заболяване, което се характеризира с: хипергликемия, дължаща се на инсулинова резистентност, и относителен инсулинов дефицит, водещи до органни усложнения и намалена преживаемост.

Един от важните уроци, научени от UKPDS, е че Д2 е прогресиращо заболяване и въпреки интензивната терапия за контрол на кръвната глюкоза, нивото на HbA1c първоначално се подобрява, но след това продължава да се влошава с времето.

Прогресивната природа на Д2 се дължи на загубата на бета-клетъчна функция във времето.

Традиционната монотерапия (сулфонилурейни препарати или метформин) изчерпва своята ефективност да поддържа препоръчваното ниво (от American Diabetes Association - ADA) на HbA1c<7%, като показател за дългосрочен контрол на кръвната глюкоза - три години след нейното прилагане около 50% от пациентите се нуждаят от повече от един антигликемичен препарат (American Association of Clinical Endocrinologists – AACE и European Association for the Study of Diabetes - EASD препоръчват при диабет тип 2 да се поддържа ниво на HbA1c 6.5%).

По време на диагностицирането на Д2, 50% от бета-клетъчната функция е вече увредена, като продължава прогресивно да намалява и след това.

Процесът на загуба на бета-клетъчна функция се дължи или на намалена репликация на нови клетки (неогенеза), или на увеличена апоптоза (програмирана клетъчна смърт). Поради прогресиращото намаляване на бета-клетъчната маса, с времето много от пациентите с Д2 започват да се нуждаят от екзогенен инсулин за контрол на кръвната глюкоза.

Постпрандиалните „пикове“...

Д2 се характеризира с намаление или отсъствие на първата фаза на инсулиновата секреция след прием на храна, в резултат на което се появяват пострандиални хипергликемични пикове.

Постпрандиалната хипергликемия на 2-ия час (2hPG) бе свързана с микро- и макроваскуларни усложнения. Потенциалните патофизиологични механизми затова са:

–увеличени свободни радикали и генериране на оксидативен стрес

–транзиторна хиперкоагулация

–повишено гликиране на протеините

–увеличена активация на протеин киназа С (PKC)

Постпрандиалните пикове, а не нивата на кръвната глюкоза на гладно, показаха, че са рисков фактор за коронарна артериална болест, миокарден инфаркт и за повишена обща смъртност при Д2*. Проучвания свързаха пиковете също така с умора и промяни в настроението като депресия, раздразнителност и фрустрация.

Лечението на постпрандиалните пикове е важен компонент на съвременната антидиабетна терапия и може да предпази или да забави прогресията на усложненията.

Постпрандиалната хипергликемия е:

–най-ранното отклонение при нарушен глюкозен толеранс и диабет

–основният контрибутор за стойността на HbA1c*

–самостоятелен рисков фактор за сърдечносъдово заболяване

* По данни на:

–DECODE (Diabetes Epidemiology: COllaborative analysis of Diagnostic criteria in Europe), представляващ общ анализ на 13 проспективни европейски кохортни проучвания, обхванали 7680 мъже и 9251 жени, на възраст от 30 до 89 години

–Funagata Diabetes Study, което свърза смъртността от сърдечносъдово заболяване с хипергликемията след нахранване или след перорално обременяване с глюкоза

–STOP-NIDDM, което показа, че лечението на постпрандиалната хипергликемия с acarbose води до значимо подобряване на сърдечносъдовите резултати и посочи, че контролът на постпрандиалните пикове е важен компонент за намаляване на сърдечносъдовата заболеваемост и смъртност

** HbA1c = кръвната глюкоза на гладно + постпрандиалната кръвна глюкоза