Постпрандиалната глюкоза ключов рисков фактор при диабет тип 2



01/09/1998

Клинични данни показаха връзка между нивата на кръвната глюкоза след нахранване и сърдечносъдовия риск. Изглежда, че действително постпрандиалните нива на глюкозата са по-важен показател за риск в сравнение с нивата на гликемията на гладно. Д-р Дейвис Оуенс от болницата Ландау в Кардиф, Великобритания, обяснява защо лекарите трябва рутинно да обръщат внимание на постпрандиалната гликемия и да търсят начини за снижаване на пиковете на кръвната глюкоза след прием на храна.

– Какви са доказателствата, че постпрандиалната глюкоза е рисков фактор?

Д-р Оуенс: Загубата на ранната фаза на стимулираната от храната инсулинова секреция изглежда една от първите стъпки в развитието на диабет тип 2. Има данни, които свързват последващата постпрандиална хипергликемия с риск както от прогресиране на диабета, така и от развитие на съдови усложнения. Налице са данни за връзка между постпрандиалните нива на глюкозата и риска дори в предиабетния стадий. В проучването Helsinki Policemen’s Study, например, бе установена значима връзка между петгодишния риск от сърдечносъдова смъртност и нарушения глюкозен толеранс на първия час след оралното обременяване с глюкоза. По-конвенционалните показатели за гликемичен контрол - кръвната глюкоза на гладно и Hb A1c - не винаги обясняват наблюдавания риск при пациенти с диабет тип 2 така добре, както постпрандиалната глюкоза. Това беше наблюдавано също и при пациентите с диабет тип 1 в Проучването за контрола и усложненията на захарния диабет (Diabetes Control and Complications Trial, DCCT).

Очевидно има връзка между постпрандиалната глюкоза и глюкозата на гладно, тъй като невъзможността за справяне с глюкозното обременяване, предизвикано от храната, ще доведе до повишено ниво на гликемията през целия ден.

Вярвам, че величината на пиковете на глюкозата след приема на храна действително е по-важна отколкото кръвната глюкоза на гладно при определяне на сърдечно-съдовия риск при диабет тип 2.

Всъщност, постпрандиалната хипергликемия често настъпва преди изявения диабет и много пациенти с диабет тип 2 вече имат данни за диабетна микроангиопатия или макроангиопатия при поставянето на диагнозата, което показва, че те са били с повишен риск известен период от време. Когато преглеждаме нашите новодиагностицирани пациенти, почти всички имат някакви данни за нарушена ендотелна функция и показват функционално нееластични съдове при ехографското изследване. Часовникът явно е отмервал времето при тези пациенти за известен период.

– Как постпрандиалната хипергликемия би могла да повиши риска?

Глюкозата е мощен индуктор на окислителен стрес и неговото влияние върху съдовата стена сигурно е основен фактор за увеличаване на риска. Също така, окислението на холестерола в липопротеините с ниска плътност (LDL) от свободните радикали увеличава атерогенния риск, както прави и повишената постпрандиална дислипидемия. Хипергликемията може да активира претромботичното състояние, включващо стимулиране на секрецията на адхезионни фактори.

Освен ускоряването на развитието на усложненията, хипергликемията вероятно влияе и върху прогресирането на заболяването от нормален глюкозен толеранс към намален глюкозен толеранс и към явен захарен диабет.

Глюкозо-инсулиновата хомеостаза е точно настроена да реагира на свързаните с храненето глюкозни обременявания. При недиабетиците има перфектен разчет на освобождаването на инсулин дори и в отговор на вида или миризмата на храната, в готовност за появата на глюкоза в кръвта. При диабет тип 2 липсата на ранната фаза на инсулиновата секреция нарушава тази система, което води до тежки последици.

– Трябва ли да се изследва рутинно постпрандиалната кръвна глюкоза?

Постпрандиалните нива на глюкозата вече са включени като цели на метаболитния контрол в международно приетите препоръки за лечение на диабета (виж таблицата). По-често практикуваният модел днес е да се измерва кръвната глюкоза на гладно и Hb A1 с, отколкото постпрандиалната глюкоза. Не трябва да забравяме, че има много пациенти с нарушен постпрандиален гликемичен контрол, които все още нямат хипергликемия на гладно.

В бъдеще бих желал по-често да виждам да се изследва постпрандиалното ниво на глюкозата, и тъй като и устройствата за самоконтрол непрекъснато се усъвършенстват, това ще става по-лесно.

Каквито и показатели за гликемичен контрол да имаме при даден пациент, ние трябва да търсим и да постигнем въможно най-добрия контрол. Най-добре е ако това може да бъде постигнато ефективно по отношение на постпрандиалната глюкоза.