ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА ПОЗНАНИЕТО



01/03/1998

Според новото определение на Комитета: Захарният диабет (Diabetes mellitus) е група от метаболитни заболявания, характеризиращи се с хипергликемия, която е резултат от нарушение в инсулиновата секреция, в инсулиновото действие или в двете. Етиологичната класификация на диабета така, както го познаваме, днес представяме в отделна таблица.

Осем главни корекции в схемата

1. Термините “инсулинозависим захарен диабет” и “неинсулинозависим захарен диабет” и техните акроними ИЗЗД и НИЗЗД се премахват. Тези термини бяха объркващи и често водеха до класифициране на пациента въз основа на прилаганото му лечение, а не на етиологията на хипергликемията.

2. Термините “тип 1” и “тип 2” диабет се запазват. За отбелязване на типа се използват арабски, а не римски цифри. Авторите смятат, че римското число II лесно се обърква от обществото с “втори номер” /т.е. “втора категория”, “по-маловажен”/. Класът, наречен “тип 1 диабет” обхваща всички случаи, при които водеща причина е разрушаването на бета-клетките на панкреаса и са склонни към кетоацидоза. Тип 1 включва случаите, приписвани на автоимунно разрушаване и тези, при които етиологията е неизвестна. Той не включва формите на бета-клетъчна недостатъчност, които имат специфична неавтоимунна причина /например кистична фиброза/. Случаите, при които имунологичните тестове не откриват автоимунна реакция, се класифицират като “тип 1 идиопатичен”. В този подклас попадат много малко пациенти, обикновено с произход от Африка и Азия.

3. Класът, наречен тип 2 диабет включва най-разпространената форма на заболяването, която се дължи на комбинацията от резистентност към инсулиновото действие с дефект в инсулиновата секреция (неадекватен компенсаторен секреторен отговор).

4. Доказателствата, че белтъчният дефицит при недохранване пряко може да предизвика диабет са неубедителни. Поради това, класът “малнутриционен диабет” (malnutrition-related diabetes) се премахва. Фиброкалкулозната панкреатопатия (подтип на малнутриционния диабет според старата номенклатура) се прекласифицира в групата “Заболявания на екзокринния панкреас”.

5. Етапът “намален глюкозен толеранс” (НГТ) се запазва.

Аналогичният междинен етап за глюкозата на гладно се нарича “нарушена глюкоза на гладно”(НГГ).

6. Класът “гестационен захарен диабет” (ГЗД) се запазва, но експертите от САЩ и от СЗО, не постигнаха единно мнение по отношение на диагностичните критерии. Новата препоръка на Комитета е селективен вместо всеобщ скрининг за нарушен глюкозен толеранс на бременните жени.

7. Степента на хипергликемия (ако я има) може да се променя с течение на времето, в зависимост от развитието на патологичния процес, който е в основата й Този болестен процес може да съществува, но да не е напреднал дотолкова, че да предизвика хипергликемия. Същият процес може да се развие до НГГ и/или НГТ, без да отговаря на критериите за диагноза “захарен диабет”. При някои хора с диабет адекватен гликемичен контрол може да бъде постигнат с намаление на теглото, физическа активност и перорални средства, понижаващи кръвната глюкоза. Тези хора не се нуждаят от инсулинова терапия. Други могат да имат остатъчна инсулинова секреция, но за адекватен гликемичен контрол да се нуждаят от екзогенен инсулин, без за тях това да е животоспасяващо. Хората с масивна бета-клетъчна деструкция и без остатъчна инсулинова секреция се нуждаят от инсулин като животоспасяващо средство. Тежестта на метаболитните нарушения може да прогресира, да регресира или да не се променя. Степента на хипергликемия отразява тежестта на метаболитното нарушение и неговото лечение, а не толкова същността на самия патологичния процес.

8. Определянето на типа диабет при даден човек често зависи от обстоятелствата по време на диагнозата и много диабетици не могат лесно да бъдат поставени в един единствен клас. Например, пациентка с ГЗД, може да продължи да бъде с хипергликемия и след раждането и да се окаже, че има всъщност тип 1 диабет. Човек, придобил диабет поради приемането на високи дози екзогенни глюкокортикоиди, може да стане нормогликемичен след тяхното спиране, но да развие диабет години по-късно, поради рецидивиращ панкреатит. При пациент, лекуван продължително с тиазидни диуретици, след години може да се появи диабет тип 2. Вероятно в този случай нарушението е съществувало в безсимптомния си период, а лекарствата са го задълбочили. За клинициста /и за пациента/ претенциозният надпис върху “етикета” е по-маловажен, отколкото разбирането на патогенезата на хипергликемията и ефективното й лечение.